Дъщерята на генерала

— Така че ти си я завел вкъщи?

— Не, казах ти, че не зная къде живее, Бренер. Не ми скачай с такива номера: Всъщност я доведох в гарнизона. Беше около 23.00 часа. Беше абсолютно трезва, между другото. Така че я заведох да пийнем в офицерския клуб. Тя така и не ми каза какво се е случило и аз не я попитах. Повиках й такси и тя си тръгна около полунощ.

— Не знаеш ли името на мъжа или на офицера, който я е арестувал?

— Не, но съм сигурен, че Ярдли ги знае. Попитай го — Кент се усмихна, — сега, когато ти е обещал пълното си съдействие.

— Други въпроси?

Синтия го попита:

— Как се почувствахте, когато ви съобщиха, че е мъртва?

— Поразен.

— Натъжен?

— Разбира се. Стана ми мъчно и за генерал и госпожа Камбъл, бях също така дяволски ядосан и малко разтревожен, защото се беше случило в моя район. Харесвах я, но не сме били чак толкова близки, че да го понеса много тежко. Чувствам се по-разстроен професионално.

— Оценявам откровеността ти — отбелязах аз.

— Ще я оцениш още повече, когато започнеш да слушаш глупостите, които другите ще ти наговорят.

— Не се и съмнявам.

Попитах го:

— Имаш ли някакви въпроси към мен?

Той се усмихна.

— Колко време каза, че е нужно да стигнеш с кола от Уиспъринг Пайнс до гарнизона?

— Половин час. По-малко в ранните утринни часове.

Той кимна, после огледа мебелите и домашните вещи в хангара.

— Добре ли ти се струва?

— Добре е. Добра работа. Но донеси някакви паравани, окачи картините и закачи дрехите на пръчки там, където са били дрешниците.

— Взели ли са нещата от мазето — погледнах към Синтия.

Кент отвърна:

— Да, ей там. Все още са в сандъци. Ще донесем няколко маси и полици, за да възпроизведем атмосферата в мазето. — Помисли малко, а после каза: — Очаквах, че ще има повече неща.

— Не забелязахте ли например дали няма някакви лични вещи?

— Имаш предвид неща като противозачатъчни средства, писма от мъже, снимки на приятели, сексуални атрибути, еротична литература?

— Е, не зная дали неженените жени имат сексуални атрибути… и не огледах внимателно за писма и други подобни… Имах предвид противозачатъчни хапчета или други такива.

— Пипал ли си нещо, Бил?

— Не. — Той измъкна чифт хирургически ръкавици от джоба на панталона си. — Но може да съм докоснал нещо с голи ръце, когато надзиравах разтоварването. Ярдли също докосна някои неща, случайно.

— Или нарочно.

Кент кимна.

— Или нарочно. Прибави още един заподозрян към списъка.

— Вече го направих.

Отидох към мястото, където бяха разположени мебелите от канцеларията на Ан Камбъл. Бяха спартански тип, какъвто обичаха в армията, докато в същото време се опитваха да измъкнат от Конгреса танкове за три милиона.

Канцеларията се състоеше от бюро със стоманена конструкция, въртящ се стол, два сгъваеми стола, библиотека, две високи кантонерки и компютър. Книгите на полиците бяха само стандартни текстове по психология, плюс военни публикации на същата тема, както и такива за водене на психологическа война, анализи на военнопленници и други подобни теми.

Отворих едно чекмедже на кантонерката и прочетох надписите на папките, които като че ли бяха бележки за лекциите й. Следващото чекмедже беше означено „секретно“, така че го отворих и видях, че папките не бяха надписани, а само номерирани. Извадих една от папките и прегледах книжата в нея. Това като че ли беше интервю с някой, означен само с инициалите „Р. Дж“. Интервюиращият беше означен с „В.“, за въпрос. Приличаше на типичен екземпляр от психологическо интервю или сеанс, но интервюираният човек, както се разбираше от първата страница, беше осъден за изнасилване. Въпросите бяха от рода на: „Как подбрахте жертвата?“ и „Какво ви отвърна тя, когато й казахте, че трябва да извърши орален секс?“ Затворих папката. Това беше нещо доста стандартно за полицейска канцелария или за психолог в затвора, но не виждах каква връзка би могло да има с воденето на психологическа война. Явно това беше личен интерес на Ан Камбъл.

Затворих чекмеджето и отидох до компютъра й. Не зная дори как се пускат тия неща, но казах на Кент:

— Във Фолс Чърч има една жена, Грейс Диксън, която може да измъкне мозъка на личните компютри. Ще я повикам тук и не искам никой друг да пипа това нещо.

Синтия беше отишла в пренесения кабинет и гледаше към телефонния автомат.

— Има телефонно обаждане.

Кент кимна.

— Дойде по пладне, няколко минути след като телефонната компания прехвърли номера тук.

Синтия натисна копчето и един мъжки глас каза: „Ан, Чарлс се обажда. Опитах да се свържа по-рано, но телефонът ти не работеше. Знаех, че няма да си на работа тази сутрин, но искам да знаеш, че няколко военни полицаи бяха тук и изнесоха целия ти кабинет. Не поискаха да ми кажат нищо. Моля те, обади ми се или да се срещнем на обяд в офицерския клуб, или някъде другаде. Много е странно. Бих се обадил в полицията, но те са от полицията.“ Той се засмя, но беше насила. Продължи: „Надявам се, че не е нещо сериозно. Обади ми се.“

Попитах Кент:

— Кой е този?

— Полковник Чарлс Мур. Шефът на Ан в школата.

— Какво знаеш за него?

— Ами той също е психиатър, разбира се. Типичен кандидат на науките. Странна птица. Като че е на ръба. Цялата школа е на ръба, ако ме питаш. Понякога си мисля, че трябва да я оградят и да поставят охрана.

Синтия попита Кент:

— Бяха ли приятели?

Кент кимна:

— Изглеждаха близки. Той й беше нещо като наставник, което не говори много за това с какви хора общува. Извинете ме.

Казах му:

— Когато разследваме убийство, не сме длъжни да говорим само добро за мъртвия.

— Да, но това нямаше връзка. — Кент разтри очите си. — Просто съм малко… изморен.

Синтия отбеляза:

— Беше много напрегнат ден за вас. Предполагам не е било приятно да уведомите семейство Камбъл за смъртта на дъщеря им.

— Не. Обадих се у тях и се свързах с госпожа Камбъл. Помолих я да извика генерала и да ме чакат у тях. — Добави: — Тя знаеше, че нещо се е случило. Аз се появих с главния свещеник, майор Еймс, и с лекаря, капитан Суик. Когато ни видяха… Искам да кажа, много пъти съм участвал в група за съобщаване за смъртен случай, но когато става въпрос за загинал в бой, знаеш какво да кажеш. Когато е убийство обаче,