Дъщерята на генерала

не са имали такъв късмет. Вземете бедната Синтия, например, която макар и неомъжена за този тип от специалните части или на времето, беше сгодена за него, и въпреки всичко беше в Брюксел, докато той беше в зоната на канала. Казах на полковник Мур:

— Имали сте добри професионални взаимоотношения.

— Да, капитан Камбъл беше изключително амбициозна, умна, добре се проявяваше и заслужаваше доверие.

Това звучеше като думите, които той е пишел, когато е готвил атестацията й на всеки шест месеца. Очевидно са били екип. Попитах го:

— Тя беше ли ваше протеже?

Той ме загледа, като че ли едната френска дума, която бях използвал, би могла да доведе или да подскаже друга френска дума, може би метреса, или някоя друга мръсна чужда дума. Той отвърна:

— Тя ми беше подчинена.

— Точно така — записах си това в графата „разправяй ги на баба ми“. Открих, че се дразня от това, че този шут е бил из целия свят с Ан Камбъл и е споделил толкова години с нея.

Чудесно, нали. Искаше ми се да му кажа: „Виж какво, Мур, ти не би трябвало да си дори на една планета с тази богиня. Аз съм този, който би могъл да я направи щастлива. Ти си един жалък смахнат психиатър.“ Но вместо това продължих:

— А познавате ли баща й?

— Да. Но не добре.

— Срещали ли сте го преди Форт Хадли?

— Да. От време на време. Ние го видяхме няколко пъти в Залива.

— Ние?

— Ан и аз.

— Аха — записах си това.

Зададох му още няколко въпроса, но очевидно никой от двама ни не получаваше нещо интересно от този разговор. Това, което исках от тази среща, беше да получа представа за него преди той да разбере с кого говори. Щом научат, че си ченге и започват представлението. От друга страна, репортерите на „Арми Таймс“ не могат да задават въпроси като „Имали ли сте сексуални отношения с нея?“, но ченгетата могат, така че аз го попитах:

— Имали ли сте сексуални отношения с нея?

Той се изправи:

— Що за въпрос е това? Ще наредя да ви арестуват.

Показах му значката си.

— ЦСО, полковник. Седнете.

Той се втренчи в значката за секунда, после в мени очите му излъчваха смъртоносни червени лъчи „зип, зип“, като в слаб филм на ужасите.

Казах отново:

— Седнете, полковите.

Той огледа крадешком полупразната зала, като че ли се чудеше дали не е ограден, или нещо такова. Накрая седна.

Има полковници и полковници. Теоретично чинът се издига над мъжа или жената, които го притежават и ти уважаваш чина, но не човека. В действителност обаче, това не е така. Полковник Фаулър, например, имаше власт, и авторитет и ти трябваше да внимаваш. Полковник Мур не беше свързан с никоя структура на властта, доколкото знаех. Казах му:

— Разследвам убийството на капитан Камбъл. Вие не сте заподозрян в този случай, така че няма да ви чета правата. Следователно трябва да отговорите на въпросите ми пълно и вярно. Ясно ли е?

— Вие нямате никакво право да се представяте за…

— Оставете ме аз да се притеснявам за раздвоената си личност. О’кей? Първи въпрос…

— Отказвам да говоря в отсъствието на адвокат.

— Мисля, че сте гледали прекалено много филми. Нямате никакво право на адвокат и никакво право да не отговаряте на въпросите ми, освен ако не сте заподозрян. Ако откажете да ми сътрудничите доброволно, ще ви считам за заподозрян, ще ви прочета правата, ще ви заведа в сградата на военната полиция и ще съобщя, че имам заподозрян, който иска адвокат. Намирате се в това, което се нарича военна клопка. Така че?

Той помисли за момент и после каза:

— Нямам абсолютно нищо да крия и съжалявам, че ме поставихте в положение да се отбранявам.

— Добре. Първи въпрос. Кога за последен път видяхте капитан Камбъл?

Той се изкашля, оправи стойката си и после отвърна:

— Видях я за последен път вчера около 16.30 в моята канцелария. Каза, че отива в клуба, за да хапне нещо и после ще се яви за наряд.

— Защо е изявила желание да бъде началник на караула снощи?

— Нямам представа.

— Обади ли ви се тя от главния щаб през нощта, или вие на нея?

— Ами… нека си помисля…

— Всички телефонни разговори в гарнизона могат да се проследят, а има и дневник на началник караула.

В действителност вътрешногарнизонните обаждания не можеха да се проследят, а капитан Камбъл надали би записала някое обаждане от нея или за нея, което е било от личен характер.

Мур отвърна:

— Да, аз й се обадих…

— Кога?

— Около 23.00.

— Защо толкова късно?

— Ами, имахме да обсъждаме служебни въпроси за следващия ден, а и знаех, че по това време ще бъде по-спокойно.

— Откъде се обадихте?

— От къщи.

— Къде е това?

— Извън гарнизона. „Виктъри Драйв“.

— Не е ли живяла и мъртвата там?

— Да.

— Бил ли сте някога в къщата й?

— Разбира се. Много пъти.

Опитах се да си представя как изглеждаше този тип гол, с гръб към камерата, или с кожена маска. Зачудих се дали хората от криминалния отдел имаха специалист по пенисите, някой мъж или жена, които можеха да сравнят увеличена снимка на даден пенис с този, с който полковникът беше надарен. Както и да е, попитах го:

— Имали ли сте сексуални връзки с нея?

— Не. Но вие със сигурност ще чуете слухове. Слуховете са ни преследвали където и…

— Женен ли сте?

— Бях. Разведох се преди около седем години.

— Имате ли връзки с жени?

— Рядко.

— Намирахте ли Ан Камбъл привлекателна?

— Ами… възхищавах се на ума й.

— А някога забелязвали ли сте тялото й?

— Не ми харесва този начин на задаване на въпроси.

— На мен също. Намирахте ли я привлекателна в сексуално отношение?

— Аз й бях старши офицер, почти двадесет години съм по-възрастен от нея, тя е генералска дъщеря.