Храната пристигна и аз започнах да отчупвам с неохота от сандвича си.
Синтия каза:
— Добре ли си?
— Да.
— Струва ми се, че изборът на любовници на Ан Камбъл те разстрои. На теб като че ли ти потънаха гемиите, когато чу.
Погледнах я.
— Казват, че никога не трябва да се обвързваш емоционално със свидетели, заподозрени или жертви. Но човек някак си не може да не го прави.
— Аз винаги се обвързвам емоционално с жертвите на изнасилвания. Но те са живи и наранени. Ан Камбъл е мъртва.
Не отвърнах на това. Синтия продължи:
— Не ми е приятно да го казвам, но познавам този тип хора. Вероятно е изпитвала садистично удоволствие да измъчва психически мъжете, които не са можели да откъснат очите или умовете си от нея, а пък мазохистично се е отдавала на мъж, за когото е знаела, че ще я унижи. Най-вероятно, някъде в подсъзнанието си, Уес Ярдли е знаел ролята си и я е изпълнявал добре. Най-вероятно тя го е ревнувала от другите му жени и най-вероятно той е бил безразличен към заплахите й, че ще си намери друг приятел. Имали са добри взаимоотношения в нездравия свят, който са си създали. Уес Ярдли е вероятно най-малко вероятният заподозрян.
— Откъде знаеш всичко това?
— Е… аз не съм била там, но познавам много жени, които са били. Виждам прекалено много от тях.
— Наистина ли?
— Наистина. Ти познаваш такива мъже, нали?
— Вероятно.
— Проявяваш класически симптоми на умора. Ставаш глупав и скучен. Иди да поспиш малко, а аз ще те събудя по-късно.
— Добре съм. Взе ли ми стая?
— Да. — Тя отвори чантичката си. — Ето ключа. Нещата, за които ме помоли, са в колата ми, която е отключена.
— Благодаря. Колко ти дължа?
— Ще ги сложа в списъка на разходите си. Карл ще си умре от смях като види мъжкото бельо. — Можеш да стигнеш пеша хотела за офицери оттук, освен ако не искаш да вземеш колата ми.
— Нито едното, нито другото. Отиваме в сградата на военната полиция — изправих се аз.
— Имаш нужда от известно освежаване, Пол.
— Искаш да кажеш, че воня?
— Дори и такъв хладнокръвен човек като теб се поти в Джорджия през август.
— Добре. Запиши това тук на моя сметка.
— Благодаря.
— Събуди ме в 21.00.
— Разчитай на това.
Изминах няколко крачки, после се върнах и казах:
— Ако не е имала нищо общо с офицерите от гарнизона и ако е била луда по това мидлъндско ченге, тогава кои са тия от снимките?
Синтия вдигна очи от сандвича си.
— Отивай да спиш, Пол.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Телефонът в стаята ми иззвъня в 21.00 часа и ме събуди от неспокоен сън. Гласът каза:
— Ще бъда долу.
— Дай ми десет минути.
Затворих, отидох в банята и измих лицето си. Хотелът за офицери във Форт Хадли представлява двуетажна сграда от жълтокафяви тухли, която смътно напомня цивилен мотел. Стаите са чисти и доста хубави, но по типично военен начин, нямат климатична инсталация и баните са общи на две стаи, просто за да не почнете да си мислите, че армията е започнала да глези младшите си офицери. Когато ползвате банята, трябва да заключите вратата, която води към другата стая, и после да не забравите да я отключите, когато излизате, така че човекът от съседната стая да може да влезе. Това рядко се получава.
Измих зъбите си с наскоро купената ми вещ, после отидох в спалнята и разгънах новата си риза, чудейки се как ли щях да пренеса нещата си от Уиспъринг Пайнс дотук, без да попадна на местната полиция. Не ми беше за първи път да стана персона нон грата в някой град и нямаше да бъде последния. Обикновено изглаждахме нещата, така че да мога да си отида, след като съм приключил случая. Но веднъж във Форт Блис, Тексас, трябваше да бъда изведен с хеликоптер и можах да получа колата си чак след няколко седмици, когато някой беше изпратен да я докара до Фолс Чърч. Аз подадох молба да ми се платят деветнадесет цента на миля, но Карл я отхвърли като несъстоятелна.
Шортите бяха малък, а не среден размер. Жените наистина могат да бъдат дребнави. Оборудвах се, включително с всичко необходимо за моя девет милиметров Глок и излязох в коридора, където видях Синтия да напуска съседната стая. Попитах я:
— Това твоята стая ли е?
— Не, чистя я за един непознат.
— Не можа ли да ми вземеш стая някъде надолу по коридора?
— Всъщност мястото е пълно със запасняци, мобилизирани за редовните летни две седмици. Трябваше да приложа номерата от ЦСО, за да мога да ти взема каквато и да е стая. — Тя добави: — Нямам нищо против да ползвам обща баня с теб.
Излязохме и се качихме в Мустанга й. Тя попита:
— Шести полигон?
— Да.
Все още беше облечена с черния си панталон и бялата блуза, но си беше сложила спортни обувки и бял пуловер. Фенерчето, което й бях казал да вземе, се намираше на конзола между двете седалки. Попитах я:
— Взе ли го?
— Да. Защо? Неприятности ли очакваш?
— Престъпникът винаги се връща на мястото на престъплението.
— Глупости.
— Слънцето беше залязло, изгряваше пълна луна и аз се надявах, че условията в този час ще бъдат достатъчно близки до предишната сутрин на полигона, за да добия представа за това, което се е случило и да получа вдъхновение.
Минахме покрай гарнизонното кино, откъдето тъкмо излизаше тълпа хора, после край сержантския клуб, където напитките бяха по-хубави от тези в офицерския, храната по-евтина, а жените по-благосклонни.
Синтия каза:
— Ходих в сградата на военната полиция и видях полковник Кент.
— Добра инициатива. Нещо ново?
— Някои неща. Първо иска да караш по-кротко с полковник Мур. Очевидно Мур се е оплакал от твоето агресивно поведение.
— Чудя се Кент на кого се оплаква.
— Има и още хубави новини. Дойде съобщение за теб от Карл и аз си позволих да му се обадя у тях. Той е страхотно вбесен заради някакъв Далбърт Елкинс, за когото казва, че си направил от престъпник свидетел на обвинението с имунитет.
— Надявам се някой да направи същото за мен някой ден. Нещо друго?
— Да, Карл, втори рунд. Трябва да докладва на главния военен прокурор утре в Пентагона и би желал
