Дъщерята на генерала

Никога не съм й казвал нещо, което би могло да се изтълкува като сексуални обиди.

— Аз не разследвам случай на сексуални обиди, полковник. Разследвам изнасилване и убийство. — Попитах го: — Тогава защо е имало слухове?

— Защото хората имат мръсно съзнание. Дори и офицерите от армията. — Той се усмихна. — Като вас.

При тази забележка аз поръчах още две питиета, още едно шери, за да го отпусне, и бира, за да укроти желанието ми да го цапна.

Синтия пристигна облечена и черен панталон и бяла блуза. Представих я на полковник Мур и после й казах:

— Вече не сме от „Арми Таймс“. Сега сме от ЦСО. Тъкмо питах полковник Мур дали е имал сексуални връзки с мъртвата, а той ме убеждаваше, че не е имал. В момента сме във враждебно настроение.

Синтия се усмихна и каза на Мур:

— Господин Бренер е изключително напрегнат и изморен.

Тя седна и ние поговорихме няколко минути, през които я осведомих за последните новини. Синтия поръча уиски с кола и един сандвич за себе си и сандвич със сирене за мен. Тя знае, че обичам сандвичи със сирене. Полковник Мур отклони поканата за вечеря с нас, обяснявайки, че бил все още прекалено разстроен за да яде. Синтия го попита:

— Като неин приятел знаехте ли за някого, с когото би могла да има връзка?

— Имате предвид сексуална?

— Струва ми се за това се говори на масата — отвърна тя.

— Ами… нека помисля… Тя се срещаше с един млад мъж… цивилен. Рядко излизаше с военни.

— Кой беше цивилния? — попита Синтия.

— Един човек на име Уес Ярдли.

— Ярдли? Шефът на полицията Ярдли?

— Не, не. Уес Ярдли, един от синовете на Бърт Ярдли.

Синтия ме погледна, а после попита Мур:

— Откога се срещаха?

— От време на време, откакто тя дойде тук. Имаха бурна връзка. Всъщност, без да соча с пръст, но това е човекът, с когото трябва да говорите.

— Защо?

— Защо? Ами то е очевидно. Те имаха връзка. Караха се като куче и котка.

— За какво?

— За… ами тя ми спомена, че той се отнасял зле с нея.

Това някак си ме изненада. Казах на Мур:

— Той се отнасял лошо с нея?

— Да. Не й се обаждал, срещал се с други жени, срещали се само когато той искал.

Това не се връзваше. Ако аз бях влюбен в Ан Камбъл, защо всички други мъже да не я следваха като кученца по петите? Казах на Мур:

— Защо е търпяла всичко това? Искам да кажа, била е… желана, привлекателна… — Невероятно красива, сексапилна и е имала тяло, за което можеш да умреш. Или да убиеш.

Мур се усмихна, почти с разбиране, помислих си аз. Този тип ме караше да се чувствам неспокоен. Каза:

— Има такъв тип характер — ще го кажа с езика на непрофесионалиста — Ан Камбъл харесваше лошите момчета. Тя смяташе всеки, който проявеше и най-малкото внимание към нея, за слаб и достоен за презрение. Това включваше повечето мъже. Привличаха я само мъже, които се отнасяха лошо, почти грубо с нея. Уес Ярдли е такъв тип мъж. Той е мидлъндски полицай, също като баща си, местен плейбой и има много приятелки, привлекателен е, предполагам, има чара на южняците и знае всички номера от старите времена. Мошеник и негодник са подходящи думи за него.

Все още не можех да възприема това и казах:

— И Ан Камбъл е имала връзка с него в продължение на две години?

— С прекъсвания.

Синтия каза:

— И тя е обсъждала всичко това с вас?

— Да.

— Професионално.

Той кимна в знак, че оценява нейната проницателност.

— Да, аз бях нейният психотерапевт.

Аз не бях толкова проницателен, може би защото умът ми беше объркан. Бях изключително разочарован от Ан Камбъл. Стаята за игри и снимките не ме разстроиха, може би защото знаех, че тези мъже са били просто предмети за нея и тя ги е използвала като такива. Но мисълта за приятел, за любовник, за някои, който я е обиждал, роднина на Бърт Ярдли при това, наистина ме изкара извън релси.

Синтия каза на Мур:

— Вие знаете почти всичко, което може да се знае за нея.

— Така мисля.

— Тогава ви молим да ни помогнете с психологическата аутопсия.

— Да ви помогна. Та вие не бихте могли да се докоснете дори до повърхността. Госпожо Сънхил.

Овладях се и му казах:

— Ще ми трябват всичките ви бележки и записите на сеансите с нея.

— Никога не съм водил никакви записки. Такава беше уговорката ни.

Синтия каза:

— Но вие ще ни помогнете?

— Защо? Тя е мъртва.

Синтия отвърна:

— Понякога психологическата аутопсия помага да се изгради психологически профил на убиеца. Предполагам, че знаете това.

Зная много малко за криминалната психология. Ако искате мнението ми, това са почти изцяло глупости. Ние всички сме душевноболни в криминално отношение, но повечето имат добър самоконтрол — вътрешен и външен. Махнете самоконтрола и пред вас стои убиец. Виждал съм съвсем уравновесени мъже във Виетнам, които убиваха бебета.

Никой не проговори за момент и ние просто седяхме всеки погълнат от мислите си.

Накрая Синтия каза:

— Но ние очакваме, като неин довереник, да ни кажете всичко, което знаете за нея, приятелите й, враговете й, ума й.

— Предполагам, че нямам друг избор.

— Не, нямате — увери го Синтия. — Но ние бихме предпочели да ни сътрудничите доброволно, макар и не с ентусиазъм. Вие сигурно искате убиецът й да бъде предаден на съда.

— Бих желал да открият убиеца й, защото ми е интересно да разбера кой може да е бил… А що се отнася до правосъдие, аз съм почти сигурен, че убиецът е мислил, че раздава правосъдие.

Синтия попита:

— Какво искате да кажете с това?

— Искам да кажа, че когато жена като Ан Камбъл е била изнасилена и убита почти под носа на баща й, може да бъдете сигурни, че някой е имал зъб на нея, на баща й, или на двамата, и вероятно основателно. Основателно поне според него. — Той се изправи. — Това много ме разстройва. Чувствам силно загубата й. Нейното присъствие ще ми липсва. Така че, ако ме извините…

Синтия и аз също се изправихме. Той беше полковник в края на краищата.

— Бих желал да говоря с вас утре. Моля оставете деня си свободен, полковник. Вие ме заинтригувахте.

Той тръгна и ние седнахме.