— Не, но са достатъчно добри, за да се сраният с налични отпечатъци. Всъщност някои от отпечатъците са принадлежали на Ан Камбъл. Някои не са и може да принадлежат на другия човек.
— Надявам се.
Синтия каза:
— Значи тя е държала колчетата за палатка, което означава, че е била принудена да помага на извършителя, или че доброволно му е помагала, като при извратен сексуален акт, извършващ се по взаимно желание.
— По съм склонен да приема последното.
— Аз също, ако не беше фактът, че нещо я е накарало да плаче.
— Щастие. Екстаз — изтъкнах аз. — Плаченето е действие, което може да се наблюдава на практика. Причината за плача се поддава на най-различни интерпретации. — Добавих: — Някои хора плачат след оргазъм.
— Чувала съм. Така че в известна степен знаем много повече, отколкото знаехме при изгрев слънце, но в някои отношения знаем много по-малко. Някои от тези неща просто не се връзват.
— Това е много меко казано. Някакви отпечатъци по джипа?
— Много. Все още работеха по него и по тоалетните. Кал е закарал джипа и долните пейки в хангара. Направил е работилница там.
— Добре. — Помислих малко и после казах: — Имал съм само два случая на убийства, в които бях съвсем сигурен и при които не успях да получа обвинителна присъда. И в двата случая бяха замесени умни хора, които се бяха погрижили да не оставят никакви следи след себе си. Не бих желал този да бъде един от тези случаи.
— Е, Пол, както се казва, дълго преди да се появят веществените доказателства са съществували самопризнанията. Често извършителят изпитва нужда да си признае и просто ни чака да го помолим да направи това.
— Така са говорили по времето на инквизицията, процесите на салемските вещици и московските открити процеси. Аз бих предпочел да видя някакви доказателства.
Карахме през покрайнините на гарнизона и никой от двама ни не говореше много. Отворих прозореца си, за да влезе хладният нощен въздух.
— Харесва ли ти Джорджия?
Тя ме погледна.
— Никога не съм била тук на постоянна служба. Просто идвам и си отивам. Но ми харесва. А на теб?
— Събужда спомени.
Напуснахме централния гарнизон и Синтия откри Райфъл Рейндж Роуд без много трудности. Луната все още беше зад дърветата и пътят беше тъмен с изключение на нашите фарове. Можеха да се чуят щурци, дървесни жаби, скакалци и всякакви други нощни твари, които произвеждаха странни звуци, а миризмата на боровете беше поразителна и ми напомняше за Уиспъриш Пайнс преди много години: как седяхме през нощта в шезлонги и пиехме бира с другите млади войници и техните жени, слушахме Джнми Хендрикс, Джанис Джоплин или някой друг и чакахме циклостилните документи, които започваха с думите:
Синтия попита:
— Какво ти е мнението за полковник Мур?
— Вероятно същото като твоето. Странна птица.
— Да, но мисля, че той е ключ към причината за убийството на Ан Камбъл.
— Много е възможно. — Попитах я: — Заподозрян ли е?
— Не официално. Трябва да го оставим да говори. Но между нас казано, мога да си го представя като заподозрян.
— Особено ако този косъм в мивката е негов — изтъкнах аз.
— Какъв би бил неговият мотив? — попита Синтия.
— Е, не е била класическа ревност на сексуална основа.
— Вярваш ли, че никога не е спал с нея и че дори не й е предлагал?
— Да. Това само показва колко извратен е той.
— Това е интересна забележка. Колкото повече работа си имам с мъже, толкова повече неща научавам.
— Браво на теб. Какъв мислиш би могъл да бъде неговият мотив.
— Ами, съгласна съм с теб, че полковник Мур е асексуален до известна степен, но тя може да го е заплашила, че ще прекъсне тяхната платонична или терапевтична връзка и той не е могъл да го понесе.
— Тогава защо ще я убива по този начин? — попитах аз.
— Откъде да зная. Имаме си работа с двама психиатри.
— Права си. Но се хващам на бас, че Мур знае защо. Мур знае как е попаднала там дори и да не я е убил сам. Доколкото го познаваме, й е казал, че за нея е полезно да прави секс на открито с непознати. Чувал съм за такива неща.
Синтия кимна:
— Приближаваш се до нещо.
— Само още една теория за хангара.
След известно мълчание казах във връзка само с целия ми живот:
— Ожени ли се за оня майор, забравих му името, с пистолета.
Тя отвърна, както ми се стори без ентусиазъм:
— Да, ожених се.
— Е, поздравления. Изключително се радвам за теб, Синтия, и ти желая всичко най-добро, което животът може да ти предложи.
— Подадох молба за развод.
— Добре.
Продължихме да пътуваме в мълчание за известно време и после тя каза:
— Чувствах се виновна след Брюксел, така че приех предложението му. Всъщност предполагам, че се оженихме, защото бях сгодена за него. Но… той никога не ме остави да забравя, че вече не ми вярва. Твоето име беше споменато един или два пъти.
— Трябва ли да се чувствам виновен?
— Не е нужно. Той и без друго се оказа с прекалено силно чувство за собственост.
— А ти не беше ли го разбрала?
— Не. Най-хубавото нещо на връзките от разстояние е, че те са от разстояние. Много е романтично. Животът заедно е съвсем различен.
— Сигурен съм, че си се пречупила от усилия да му доставиш удоволствие.
— Ако това е сарказъм, грешиш. Наистина положих големи усилия. Но всеки път, когато трябваше да тръгна в командировка, той ставаше много неприятен и всеки път, когато се връщах, ме разпитваше. Не обичам да ме разпитват.
— Никой не обича.
— Никога не съм го мамила.
— Е. само веднъж.
— Знаеш какво искам да кажа. Така че започнах да мисля, че военният и семейният живот не могат да вървят ръка за ръка. Искаше да си подам оставката. Казах не. Побесня и трябваше да го заплаша с пистолета си.
— Господи. Имала си късмет, че оня автоматик, който ми извади, не е бил в него.
— Направи го, но аз бях махнала ударника месеци преди това. Всичко е толкова смахнато, че дори ми е неудобно да говоря за това. Но мисля, че ти дължа поне обяснение за живота си между Брюксел, и сега.
— Благодаря. Сложил ли си е ударника обратно на пистолета?
Тя се засмя:
— Той е добре, прие го спокойно. Омръзна му да се разкъсва от ревност. Отново е с добри перспективи
