причина превъртява и я удушава, или пък е имал намерение да го направи през цялото време, а може наистина съвсем случайно да я е удушил по време на акта. — Тя ме погледна. — Така е било, нали?
— Да, така мисля.
— Но това не е всичко — напомни ми Синтия — Липсват дрехите й, опознавателните й знаци, пръстенът й от Уест Пойнт, пистолетът й.
— Зная. Това е трудно — казах аз. — Отново се връщаме на въпроса за сувенирите.
— Да, някои наистина вземат сувенири. Но, знаеш ли, ако току-що съм убила генералска дъщеря на полигона, нарочно или случайно, надали бих сложила дрехите й в колата си и да тръгна с доказателство, което може да ме изправи пред стената за разстрел.
— Не е много вероятно, нали? И не забравяй, тя е била с часовник си. Защо?
— Не зная — отвърна Синтия. — Това може би е без значение.
— Може би. Хайде да тръгваме.
Върнахме се по мушамената пътека и излязохме обратно на пътя, там, където беше спрян джипът на Ан Камбъл.
— Добре — казах аз. — Връща се до превозното средство, взема униформата й, шлема, опознавателните знаци, чорапи, обувки и така нататък, а оставя чантата й на седалката.
— Може да е забравил чантата. Мъжете често го правят. Виждала съм го и преди.
Обърнах се към тоалетните.
— С тези вещи в ръка той пресича затревената площ, минава покрай пейките, минава край тоалетните и открива пътеката от трупи. Не е искал да върви по пътя.
— Да.
— Добре, ако са започнали около 01.15 часа, сега е около 02.15 часа, пет минути по-рано или по-късно. Не би могло да бъде по-късно, защото редник Робинс е видяла светлините в 02.17 часа.
— И ти си сигурен, че това не са били светлините на Ан Камбъл?
— Аз приемам за почти сигурно, че тя е дошла тук по-рано и че е карала с изгасени фарове. Така че този човек идва, вижда спрения й джип, спира, изключва фаровете и излиза от неговата или нейната кола. Именно това е видяла Робинс в 02.17 часа.
— И той или тя може да види Ан Камбъл от пътя, нали?
— Сержант Сент Джон е могъл. Имало е пълнолуние. Всеки който види спрения джип, ще се огледа наоколо. Петдесет метра по-нататък този човек вижда нещо на полигона. Почти инстинктивно е човек да разпознае друго човешко тяло, особено ако е голо. И двамата сме чували подобни истории — някой се разхожда из гората и вижда нещо легнало на земята и така нататък.
— Добре, и така, какво прави тогава този човек?
— Този човек се приближава до нея и вижда, че е мъртва, връща се при своето превозно средство, прави обратен завой и изчезва оттук.
— Без да включи фаровете си.
— Очевидно. Редник Робинс е била силно впечатлена от фаровете и е следила внимателно, но не ги е видяла да светват отново. Следващите светлини, които е видяла, са били на сержант Сент Джон в 04.25 часа.
— Защо този човек не си е включил фаровете, когато е тръгнал? Защо изобщо ги е изключил? Тук е дяволски страшно, Пол. Аз бих оставила светлините включени, ако излезех от колата си. И кой е бил този нов човек, когото ти включи и защо не е докладвал?
— Единственият отговор, който мога да измисля, е, че Ан Камбъл не си е направила целия този труд само за една среща. Може би нейната сексуална фантазия е включвала изнасилване от повече от един човек. Може би е имала няколко срещи.
— Това е много странно. — Тя додаде: — Но е възможно.
— Нека проследим пътеката, по която помощникът или насилникът на Ан Камбъл се е върнал — предложих.
Върнахме се по стъпките си и пресякохме пътеката от трупи в храсталака зад полигоните, после завихме наляво по нея и се отправихме към пети полигон.
— Тук в тези храсти вероятно има найлонова чанта с нейните дрехи.
Синтия ме погледна:
— И ти ли четеш мисли?
— Претърсването на местността не даде никакви резултати, кучетата също не намериха нищо, следователно дрехите трябва да са в найлонова чанта, която не пропуска миризми, вероятно торба за боклук и те трябва да са намират по-далеч от района, който беше претърсен. Когато се приближим до пети полигон, ще насочиш фенерчето към храстите. Може би утре ще трябва да дойдем пак.
Синтия спря:
— Почакай.
— Какво?
— Полевите тоалетни.
— По дяволите. Права си.
И така ние се върнахме до тоалетните. Между двете постройки имаше редица от кофи за боклук, направени от стоманена мрежа. Аз преобърнах едната и се изкачих на мъжките тоалетни. На плоския насмолен покрив нямаше нищо, но като се изправих на краката си, видях на съседния покрив кафява найлонова торба за боклук, която блестеше на лунната светлина. Засилих се, скочих на съседната барака и ритнах торбата надолу, падайки след нея на земята. Някъде във въздуха си спомних тренировките си в школата за парашутисти, свих коленете си до раменете и се приземих на крака.
Синтия попита:
— Добре ли си?
— Добре съм. Дай една кърпичка.
Тя извади една кърпичка от джоба си, коленичи и разви усуканата тел, после внимателно разтвори отвора на торбата и насочи фенерчето си в нея. Вътре намерихме нахвърлени в безпорядък дрехи, чифт обувки и бели чорапи. Внимателно, с ръка увита в носната кърпичка, Синтия разрови нещата и откри колан и кобур с автоматичен пистолет, и накрая опознавателните знаци, които тя вдигна и прочете на светлината на фенерчето си „Камбъл, Ан Луиз“. Тя пусна опознавателните знаци обратно в торбата и се изправи. Погледна към покрива на тоалетните.
— Един от старите номера в учебника. Но защо си е направил труда да крие дрехите й?
Помислих за момент.
— Изглежда е било предвидено дрехите да бъдат открити по-късно.
— От кого? От извършителя? От трето лице?
— Не зная. Но ми харесва идеята за трето лице.
Чифт фарове осветиха пътя, после чух мотора на някакво превозно средство, а после видях тъмнозелена служебна кола, която спря. Моторът продължи да работи, а фаровете останаха включени. Потърсих пистолета си, Синтия също.
Вратата на шофьора се отвори и вътрешните светлини осветиха фигурата на Бил Кент, докато той излизаше, измъквайки пистолета си насочил поглед към нашето фенерче. Той блъсна вратата и извика:
— Кой там?
Аз отвърнах:
— Бренер и Сънхил, полковник.
Малко официално, но не можеш да си правиш шеги, когато към теб се обръща въоръжен човек.
Останахме неподвижни, докато той не ни каза:
— Идвам при вас.
— Разбрано.
И двамата не се помръднахме, докато той не се приближи, после го видяхме да прибира пистолета си и го чухме да казва:
— Разпознати.
Всичко това беше доста глупаво, ако не се има предвид, че от време на време на някой му пускат куршума, защото е объркал пароли и други такива. Кент ни попита:
