преди 06.00 часа.
— Да, сър.
Синтия го попита:
— Да знаете каква кола кара полковник Мур?
Той се замисли за момент.
— Нека помисля… стара кола… доста разнебитена… сива лимузина… каква по дяволите беше. Да, сетих се, голям Форд Феърлейн, от около 85 или 86 година.
— Много ни помогнахте. — Тя добави: — Всичко това е строго поверително.
Ефрейтор Страуд кимна и предложи:
— Може да ме питате всичко, което желаете за полковник Мур и ако нещо не зная, ще го науча.
— Благодаря ви — казах аз.
Явно имаше такива, които биха желали да видят полковник Мур сред осъдените на смърт в Лийвънуърт. Козирувахме и всеки се върна в своята кола. Синтия подкара Мустанга.
— Джордън Фийлд?
— Точно така.
Отново излязохме от главния гарнизон и подкарахме из военния лагер. 100 000-те акра държавна собственост включваха някъде около 150 квадратни мили необитаема земя. Има обаче хора, бракониери, ловци и трапери, които често минават в територията на лагера. Освен това, от времето преди Ками Хадли бяха останали призрачни градове, стари гробища, селски църкви, изоставени кариери и лагери на дървосекачи, както и порутени постройки от това, което някога е било плантацията Боумънт. Околността беше неповторима, като че ли беше замръзнала от времето, когато правителството е упражнило суверенното си правото да отчуждава частна собственост за нуждите на страната в името на великата война, която щеше да сложи край на всички войни.
Както вече казах, тук изкарах основната и висшата степен на своята подготовка в пехотата и все още си спомням терена: негостоприемна и зловещо тиха местност от залесени хълмове, езера и езерца, блата и мочурища и вид висящ мъх, който излъчваше фосфоресцираща светлина през нощта и предизвикваше зрителни измами. Самото обучение се състоеше от изтощителна програма, чиято цел беше да превърне нормални американски момчета в изпълнителни, убедени, предани и готови за бой войници, изпълнени със здравословното желание да убиват. За целия този процес бяха нужни само четири месеца, макар че това бяха дълги усилни месеци. С кратката отпуска, която се даваше, можеше да влезеш в армията през юни, след завършване на гимназия, като мен, и преди Коледа да се намериш в джунглата с карабина М–16, като мен, с нови дрехи и нова глава. Невероятно.
Синтия каза във връзка с мълчанието ми:
— Случая ли разрешаваш?
— Не, спомнях си. Тук изкарах подготовката си за пехотата.
— Това през Втората световна или през корейската война беше?
— Занимаваш се с неприемливо определяне на епохи. Внимавай.
— Да, сър.
— Прониквала ли си някога в дивите места на този лагер?
— Не. Шести полигон е най-далечното място, където съм ходила.
— Това е нищо. Ако тръгнеш по този път, който излиза отляво — Дженерал Пършинг Роуд — ще стигнеш до основни тренировъчни обекти. Има полигони за артилерийска стрелба и за стрелба с минохвъргачки, има места за специална подготовка, например такива, които се наричат „Стрелкова част в атака“ или „Съвместни действия на пехота и бронирани сили“, „Засадата“, „Нощен патрул“ и така нататък.
— Никакви места за пикник?
— Не си спомням такива. Има също така и стар лагер за рейнджъри, имитация на малък европейски град за водене на война в градски условия и имитация на виетнамско село, където са ме убивали поне шест пъти.
— Явно добре си си научил урока.
— Очевидно. Има също и имитация на военнопленнически лагер, който премина към школата за психооперации. Той все още действа и е зона, забранена за външни лица.
— Разбирам. — Тя помисли малко и после каза: — И така при цялото това пространство тук, стотици хиляди акра, кажи ми защо Ан Камбъл е избрала действащ полигон, на петдесет метра от пътя, където минават камиони, военни полицаи, и на един километър от пост.
— Мислил съм за това и можах да измисля три неща. Първото е това, което изглежда на пръв поглед, а именно, че тя е изпълнявала задълженията си и е била нападната. Не тя е избрала мястото, той го е избрал. Това е, което всички тук мислят, но ние не се връзваме на такива.
— Не. Следователно, ако тя е избрала мястото, то тя е избрала място, което нейният партньор би могъл да намери лесно, защото ако не си добър рейнджър, би могъл да пропуснеш среща навътре в гората.
— Точно така. Това беше второто, което ми хрумна. Човекът не е бил запознат с гората през нощта. — Казах: — Тук трябва да завиеш за Джордън Фийлд.
— Виждам. — Тя зави надясно, влезе в пътя за летището и ме попита: — А третото ти хрумване?
— Ами Ан Камбъл е избрала това място почти на пътя, защото в него е имало момент на опасност. Част от удоволствието й може би, нека си представим чувството „Хайде да видим какво мога да направя безнаказано на територията на татенцето“.
Погледнах към Синтия, която кимаше.
— Тук може би улучи нещо, Пол. Да го прави пред очите на баща си.
— Да. Но това е при условие, че Ан и татенцето наистина не са се разбирали — изтъкнах аз.
— Ти го предположи, когато претърсвахме къщата.
— Правилно. Но не зная защо ми хрумна. Просто си помислих, че не може да е лесно да си дете на властен човек, да живееш в сянката му. Това е често срещано.
— Да… нямам никаква информация, която да казва, че това е било така, тогава защо си мисля, че е било така?
— Защото липсата на нещо е също толкова показателна както и самото нещо. Дори и повече. Някой каза ли, че генералът и дъщеря му са били неразделни, близки, обичали са се или поне, че са били добри приятели?
— Е, генералът каза, че дъщеря му би ме харесала.
— Не ме интересува какво каза генералът. Никой друг не каза нищо подобно — нито Кент, нито Мур, нито Ярдли, а дори и генерал Камбъл, ако се замислиш. Така че сега трябва да открием какво са мислели един за друг генерал и капитан Камбъл.
Тя отново кимна и каза:
— Имам усещането, че в торбата с уликите не е останало много и че трябва да почнем да свързваме нещата преди да са ни изритали или пък да са ни изместили хората от ФБР.
— Съвсем правилно си го усетила. Давам още два или три дни на този случай. След това започваме да се движим по добре окопани защити. Както се казва в ръководството на танкиста, нашето най-важно преимущество е шокът, подвижността и огневата сила. Трябва да ги ударим най-силно където са най-слаби, най-бързо, където са най-бавни.
— И да стигнем най-първи от най-всички.
— Точно така.
Спряхме до кабината на военния полицай в Джордън Фийлд, показахме документите си за самоличност и ни пуснаха да минем.
Синтия паркира колата сред камионите и камионетките на криминалната лаборатория, а аз извадих от багажника найлоновата торба с дрехите, като използвах носна кърпа, докато Синтия носеше четката за коса. Синтия каза:
— Ако тя сама е съблякла дрехите си, то той е държал чантата, така че може би по кобура, обувките, катарамата или другаде няма да има отпечатъци на другия човек. Но по торбата може и да има.
— Скоро ще открием.
Тръгнахме към хангара и тя каза:
— Доста остър ум имаш, Бренер. Започвам да ти се възхищавам.
