— Какво правите тук?
Аз отвърнах:
— Това е мястото на престъплението, Бил, а детективите и престъпниците винаги се връщат там. Какво правиш ти тук?
— Намекът ти ме обижда, умнико. Тук съм но същата причина, по която сте и вие — да усетя атмосферата през нощта.
— Нека аз да бъда детектива, полковник. Очаквах да видя военни полицаи на пост тук.
— Предполагам, че трябваше да оставя няколко на пост. Но има патрули, които минават насам.
— Не съм видял такива. Можеш ли да доведеш двама души тук?
— Добре. — Той попита Синтия: — Защо колата ти е там отзад?
Тя отвърна:
— Искахме да се поразходим на лунна светлина.
Той като че ли се канеше да попита защо, но тогава видя чантата.
— Какво е това?
— Това са — отвърна Синтия — липсващите вещи.
— Какви вещи?
— Дрехите й.
Наблюдавах как Кент възприе това. Изглеждаше почти равнодушен, помислих си аз. Той попита:
— Къде ги намерихте?
— На покрива на дамската тоалетна. Твоите хора са ги пропуснали.
— Да, така изглежда. — Той попита: — Как мислите, защо дрехите й са били там горе?
— Кой знае.
— Свършихте ли тук?
— Засега.
— Къде отивате след това?
Отвърнах:
— Ще те чакаме след час в Джордън Фийлд.
— Добре. Полковник Мур е много ядосан от теб — добави той.
— Тогава трябва да подаде официално оплакване вместо да плаче на рамото ти. Познаваш ли го?
— Само чрез Ан. — Той погледна часовника си. — След един час.
— Добре.
Разделихме се. Той се върна при колата си на пътя, а ние по пътеката, като аз носех найлоновия чувал за боклук. Синтия ми каза:
— Нямаш му доверие, нали?
— Имах му… Познавам Бил Кент от повече от десет години. Но сега… Не зная. Не мисля, че е сред заподозрените, но не се съмнявам, че той, като всеки тук, крие нещо.
— Разбирам. Аз също имам това усещане. Като че ли сме пристигнали в малко градче, където всеки знае мръсните тайни на другите, ние също знаем, че има нещо скрито, но не знаем къде е скрито.
— Нещо такова.
Стигнахме до колата и аз сложих торбата в багажника. Синтия и аз се качихме, тя запали колата, а после махна нещо от рамото ми.
— Нещо да си счупил, войнико? Да те закарам ли в болницата?
— Не, но главата ми има нужда от преглед. Школата за психооперации.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Пристигнахме в школата по психооперации около 23.00 часа и Синтия паркира близо до дирекцията. Школата се състоеше от около тридесет бетонни постройки, отрупани на едно място, всички в онова потискащо зеленикаво-сиво, цвета на самоубийствата, на Сиатъл.
Нямаше много трева, съвсем малко дървета и недостатъчното външно осветление би било неприемливо в цивилна среда, но в армията нападенията и съдебните процеси все още не бяха проблем. Повечето постройки бяха тъмни, с изключение на две, които приличаха на жилищни блокове, а в близката сграда на дирекцията светеше само един прозорец на приземния етаж.
Докато вървяхме към дирекцията, Синтия ме попита:
— Какво точно става тук?
— Това е подразделение на Школата за специализирани военни действия в Браг. В действителност това не е никаква школа, а просто прикритие.
— Прикритие за какво?
— Това е изследователски център. Те не обучават, те се учат.
— Какво учат?
— Мисля, че те изучават какво движи хората, после откриват как да ги спрат без за това да са нужни куршуми. — Добавих: — Почти всичко е експериментално.
— Звучи странно.
— Съгласен съм с теб. Куршумите и експлозивите си работят безотказно. Да вървят по дяволите паниката и безпричинното безпокойство.
Един джип зави откъм ъгъла и се приближи към нас. Спря и един военен полицай слезе от мястото до шофьора, а шофьорът остана вътре, насочвайки светлините към нас. Военният полицай, ефрейтор на име Страуд, козирува, както е прието и после ни попита:
— По работа ли сте тук?
Отвърнах:
— Да. ЦСО.
Показах му документите си за самоличност и той ги проучи на светлината на фенерчето си, после провери тези на Синтия и изгаси светлината.
— Кого търсите, сър?
— Дежурния по караул. Защо не дойдете с нас, ефрейтор?
— Да, сър. — Той дойде с нас до дирекцията и попита: — Убийството Камбъл?
— Боя се, че е така.
— Истински позор.
— Познавахте ли я? — попита Синтия.
— Да, госпожо. Не добре, но съм я виждал тук нощем понякога. Повечето от това, което правят тук, го правят през нощта. — Той добави: — Хубава жена. Открихте ли нещо?
— Не още — отвърнах аз.
— Радвам се да видя, че работите цялата нощ.
Ние всички влязохме в дирекцията, където един щатен сержант седеше в канцелария, която се намираше вдясно от малкото фоайе. Той ни видя и се изправи, когато влязохме. След като минахме всички формалности, аз казах на дежурния но караул, чието име беше Корман:
— Сержант, бих желал да видя канцеларията на полковник Мур.
Сержант Корман почеса глава, погледна към ефрейтор Страуд и отвърна:
— Не мога да направя това, сър.
— Разбира се, че можете. Хайде да отиваме.
Той не промени решението си.
— Наистина не мога без съответното разрешение. Това място е забранено за външни лица.
В армията всъщност не беше нужно разрешително за обиск, и ако ти трябва, то няма да бъде издадено от военен съдия, защото той няма власт извън военния съд. Това, от което имах нужда, беше някой по- нависоко в служебната верига. Попитах сержант Корман:
— Има ли полковник Мур лично шкафче в канцеларията си?
Той се поколеба и после отвърна:
— Да, сър.
— Добре. Иди и ми донеси четката му за коса или гребена му.
