— Сър?
— Той сигурно сресва косата си. Ние ще стоим тук и ще пазим телефона.
— Сър, това място е забранено за външни лица. Трябва да ви помоля да напуснете.
Казах:
— Мога ли да ползвам телефона ви?
— Да, сър.
— Лично.
— Не мога да напускам…
— Ефрейтор Страуд ще остане тук. Благодаря ви.
Той се поколеба, после излезе от канцеларията. Казах на Страуд:
— Каквото и да чуете е секретно.
— Да, сър.
Намерих в гарнизонния указател номера на полковник Фаулър в Бетъни Хил. Фаулър отговори на третото позвъняване. Казах:
— Полковник, говори Бренер. Съжалявам, че ви безпокоя по това време. — Всъщност изобщо не съжалявах. — Но ми трябва вашето разрешение, за да взема нещо от канцеларията на полковник Мур.
— Къде по дяволите се намирате, Бренер? — Гласът му звучеше като че ли го бях събудил.
— В школата за психооперации, полковник.
— По това време?
— Вероятно съм загубил представа за времето.
— Какво трябва да вземете от канцеларията на полковник Мур?
— Всъщност бих желал да взема цялата канцелария в Джордън Фийлд.
Той отвърна:
— Аз не мога да разреша това. Тази школа се управлява от Форт Браг и е забранена за външни лица. Канцеларията на полковник Мур е пълна със секретни документи. Но ще се обадя в Браг сутринта и ще проверя какво може да се направи.
Не споменах, че канцеларията на Ан Камбъл вече беше преместена в Джордън Фийлд. Ето какво се случва, когато искаш разрешение за нещо в армията. Отговорът винаги е не, после започваш да преговаряш.
— Добре тогава, полковник, дайте ми разрешение да запечатам канцеларията.
— Да запечатате канцеларията? Какво по дяволите става?
— Разследване на убийство.
— Не се дръжте непочтително с мен, Бренер.
— Да, сър.
— Ще се обадя в Браг сутринта. Това е всичко, което мога да направя.
— Това не е достатъчно, полковник.
— Вижте какво, Бренер, оценявам усилията и инициативността ви, но не може да се мятате като бик и да предизвиквате хаос, където отидете. Станало е едно убийство и вие би трябвало да се замислите за чувствата на останалите хора в гарнизона. И докато правите това, може би ще вземете предвид и военния устав, протокол, обичаи и учтивост. Разбирате ли ме, господин Бренер?
— Да, сър. Това, което всъщност ми трябва в момента, е проба от косата на полковник Мур, за да я сравнях косъм, намерен на мястото на престъплението. Бихте могли да се обадите на полковник Мур в дома му, сър, и да му заповядате да се яви в лабораторията в Джордън Фийлд, за да му бъде изтръгнат, или пък ние бихме могли да вземем косъм от четката или гребена му тук, което бих предпочел, тъй като времето не е достатъчно. Освен това в момента бих предпочел полковник Мур да не знае, че е заподозрян.
Забелязах, че очите на ефрейтор Страуд се разширяват. Последва дълго мълчание, после полковник Фаулър каза:
— Добре, ще ви разреша да вземете четката или гребена му, но ако нещо друго в канцеларията му бъде пипнато, ще ви арестувам.
— Да, сър. Бихте ли съобщили на дежурния по караул?
— Свържете ме с него.
— Да, сър.
Махнах на Страуд, който излезе и доведе сержант Корман.
Казах на Корман:
— Полковник Фаулър, адютантът на гарнизона, желае да говори с вас.
Той взе слушалката без желание и от неговия край разговорът прозвуча горе-долу така:
— Да, сър. Да, сър. Да, сър. Да, сър.
После затвори и ми каза:
— Ако стоите при телефона, аз ще отида да потърся гребена или четката му.
— Добре, увийте го в носна кърпа.
Той взе връзка ключове и излезе от канцеларията. Чух стъпките му да заглъхват по коридора. Казах на ефрейтор Страуд:
— Ние ще излезем вън. Чакайте тук и вземете вещественото доказателство.
— Да, сър.
Ефрейтор Страуд изглеждаше щастлив, че може да окаже помощ в този случай. Синтия и аз излязохме и застанахме осветени от фаровете на колата на военните полицаи.
Синтия ми каза:
— В това място не може да се проникне.
— Ако ти провеждаше експерименти по промиване на мозъци, техники за провеждане на разпити, разрушаване на морал и създаване на страхова психоза и паника, надали би желала външни лица да се навъртат наоколо.
— С това се е занимавала, така ли?
— Така мисля. — Добавих: — Тук имат клетки, в крито държат доброволци за своите експерименти, имат и пълна имитация на военнопленнически лагер на територията на школата.
— Откъде знаеш всичко това?
— Преди около година работих по един случай с един психолог, който някога е бил изпратен тук. Подал е молба за преместване.
— Предполагам, че това място е потискащо.
— Да. Знаеш ли, намерих парче хартия в личното досие на Ан Камбъл. Друг цитат от Ницше. Пишеше:
— По какъв начин е попаднало това там?
— Не зная, но мисля, че разбирам какво означава то.
— Да… мисля, че и двамата разбираме… Понякога ми се иска да си изкарвам прехраната по друг начин. Започвам да се изморявам от вагинални проби и ДНК проби на сперма, от вземане на показания от изнасилвани и жертви на изнасилвания.
— Да. Мисля, че десет години са пределния срок. Аз изкарах почти двадесет. Това е последният ми случай.
— Това всеки път ли го казваш?
— Да.
Ефрейтор Страуд излезе от дирекцията с нещо в ръка и когато се приближи, видяхме, че се усмихва. Извика:
— Намерих.
Пресрещнахме го на пътеката и той ми подаде четка за коса, увита в сивкаво-зелена кърпа.
Аз му казах:
— Знаете за формалностите при конфискуване на вещ. Трябват ми вашите свидетелски показания за това как и къде сме намерили това, кога, кой и така нататък.
— Да, сър.
— Подписано, запечатано, надписано „Бренер“ и да бъде в канцеларията на шефа на военната полиция
