за кариера и си има приятелка.
— Къде се намира този щастлив психопат?
— Той е в рейнджърската школа в Бенинг.
— Спокойно може да дойде тук.
— Той дори не знае, че съм тук. Разтревожен ли си?
— Не. Просто трябва да зная с какво си имам работа. Основно разузнаване.
— С какво си имаш работа?
— Миналото, настоящето и бъдещето. Все същите неща.
— Можем ли да бъдем приятели, без да сме любовници?
— Разбира се, ще питам полковник Мур къде е бил кастриран.
— Толкова си елементарен. — Тя помисли малко, после каза: — Не искам друг луд ревнивец.
— Хайде да говорим за това утре или другата седмица.
— Добре.
След минута или две я попитах:
— Виждаш ли се с някой друг?
— Вече стана ли другата седмица?
— Просто не искам да ме застрелят. Нали разбираш?
— Не, не се виждам с никого.
— Добре, защото не искам да ме застрелят.
Тя каза:
— Пол, млъкни или
— Не стреляй.
Тя се засмя:
— Спри.
Изминахме последната миля в мълчание, после казах:
— Отбий тук и изгаси светлините и мотора.
Небето беше ясносиньо, огряно от луната, и температурите бяха спаднали, но все още беше приятно въпреки влажността. Беше приятна вечер, създадена за романтични срещи на открито. Слушах нощните птици и лекия вятър в боровете.
— Не само че мислех за теб, но и ме болеше, Синтия.
— Зная. Мен също.
Кимнах:
— Но какво объркахме. Запиляхме се всеки тръгна по своя път?
Тя сви рамене:
— Може би просто не направихме всичко възможно — Добави — Исках ти да… но, това е минало.
— Какво искаше да направя?
— Исках да не приемеш моето решение за раздяла. Исках да ме отведеш от него.
— Но това не е моят стил, Синтия. Ти взе решение. Аз го уважих.
— О, Пол, за бога. Ти си толкова умен детектив, нали? Можеш да прочетеш сърцето на някой убиец от сто ярда разстояние и да откриеш лъжеца за миг. Но ти не можеш да прочетеш собственото си сърце и може да си съвсем сигурен, че не познаваш жените.
И така аз седях там като идиот, какъвто си бях и разбирах, че тя беше права и не знаех какво да кажа, осъзнавах чувствата си, но не можех да ги изразя, или всъщност не желаех да обвържа чувствата си с думи. Искаше ми се да кажа: „Синтия, обичам те. Винаги съм те обичал. Ще продължа да те обичам. Ела с мен.“ Но не можех, така че казах бавно и преднамерено:
— Разбирам това, което казваш, съгласен съм с теб, мисля върху него и ще намерим изход.
Тя взе ръката ми и я задържа за известно време, после каза:
— Бедният Пол. Карам ли те да се чувстваш нервен?
— Да.
— Ти не обичаш това усещане, нали?
— Не.
Тя стисна ръката ми.
— Но виждам известно подобрение в сравнение с миналата година в Брюксел.
— Мъча се.
— Ти мъчиш моето търпение.
— Ще бъде наред.
— Добре. — Тя се наведе и ме целуна леко, после пусна ръката ми. — А сега какво?
— Е, хайде да се залавяме за работа — отворих вратата си.
— Това не е шести полигон — посочи тя.
— Не, пети е.
— Защо слизаме тук?
— Вземи фенерчето. — Излязох от колата и тя ме последва.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Застанахме на няколко крачки един от друг като се вслушвахме и привиквахме към тъмнината и сенките на нощта, така както ни бяха учили в школата.
Накрая аз казах:
— Преследва ме мисълта, че фаровете, които редник Робинс е видяла в 02.17 часа, не са били от джипа на Ан Камбъл, че тя, както ти предположи, е карала до шести полигон с изключени светлини. Тя, разбира се, е знаела къде има пост и не е искала да привлича вниманието. Изключила е фаровете си някъде тук и е продължила по останалия път на тъмно, което не е било трудно при тази лунна светлина. Дошла е направо тук, за да се срещне с някого, веднага след като се е разделила със сержант Сент Джон в щаба в 01.00 часа. Ето защо не са я видели на нито един пост. Логично ли е?
— Ако приемаш, че това е предварително уговорена среща, тогава, да, засега е логично.
— Нека го приемем. Тя би могла да стигне тук още в 01.15 часа.
— Възможно е.
— Добре — казах аз, опитвайки се да дообмисля това, — човекът, с когото е имала среща, вероятно е дошъл тука пръв.
— Защо?
— Защото тя така му е казала. Знаела е, че може да бъде задържана от нещо. Обажда се на този човек от щаба и му казва: „Бъди там не по-късно от дванадесет и половина. Чакай ме.“
— Добре.
— Този човек, с когото тя има среща, може би не е имал никаква работа или извинение да бъде там и може би е карал служебна кола. За това, за да не привлича вниманието на часовоите, за които той също знае, че са нагоре по пътя, той идва дотук, до пети полигон, отбива от пътя и завива наляво.
Ние излязохме от пътя и стигнахме до покрит с чакъл паркинг.
Казах на Синтия:
— Този покрит с чакъл участък обслужва също така четвърти и шести полигон. Камионите, които возят взводовете, спират тук, оставят хората и за трите полигона, обръщат и си тръгват, а хората вървят до съответните си полигони. Помня го от времето, когато служих тук.
— Само дето вече не стрелят с мускети.
— Да. Така че този, с когото има среща, знае, че трябва да отбие тук, за да не остави следи от гумите. Последвай ме.
Минахме през чакъла, който беше нарязан от отпечатъците от десетки гуми, нито една от които не си личеше достатъчно ясно в изпотрошения камък, за да си струва нейното фотографиране или взимане на отливка. Но когато се приближихме към пейките на пети полигон, чакълът изтъняваше и с помощта на фенерчето можахме да различим отпечатъци от гуми там, където не би трябвало да е минавал нито камион,
