— Видях по-многобройна охрана и от тази в ранчото на президента.
— Това не е незаконно.
— Така е. Е… май просто трябва да поработим по случая. Защо не почнете да наглеждате имота?
— И какво да гледам?
— Пристигащите и заминаващите, в това число и Мадокс. Не ви е нужно разрешително за наблюдение. Достатъчно е и подозрението.
— Благодаря за сведението. Е, единственото подозрение, с което разполагам, е онова, което ми казвате. — Той се замисли за момент. — Искате да го сплашите ли? В смисъл, какво да бъде наблюдението? Явно или тайно?
— Тайно. Да речем, дървари, които държат под око пътя и оградата.
— Добре… но ще трябва да уведомя районната полиция и да координирам това с нея. А трябва да ви кажа, че Мадокс май има приятели в офиса на шерифа.
Обмислих думите му. Явно господин Бейн Мадокс, господарят на имението, бе пуснал пипалата си по цялата околия. Това си личеше и от обаждането на Руди в Къстър Хил Клуб.
— А има ли приятели в
— Не и под мое командване — без колебание отвърна Шефър.
— Ясно. — Но можеше ли да е сигурен? — Щом смятате, че някой от офиса на шерифа е прекалено словоохотлив пред Мадокс, то според мен имате всички основания да започнете наблюдение, без да уведомявате местната полиция.
— Не. Трябва да реша проблема с шерифа, а не да създавам нов.
— Абсолютно сте прав. — С този човек сякаш бяхме от различни планети. При майор Шефър всичко бе чисто и изрядно — което по принцип е много хубаво, но за момента не ми вършеше работа. — Наистина ни трябва това наблюдение.
— Ще видя какво мога да направя.
— Страхотно — казах и го информирах със закъснение: — Двамата с Кейт ходихме до моргата, преди да дойдем тук.
Той изглеждаше изненадан.
— Открихте ли нещо ново?
— Разговарях със съдебния лекар — доктор Глисън. Няма да е зле да се срещнете с нея.
— Смятам да го направя. Какво каза тя?
— Изглежда, че детектив Мюлер е бил подложен на известен физически тормоз преди смъртта си.
Трябваше му секунда-две, докато смели чутото.
— За какъв по-точно тормоз става дума?
— Не съм следовател — казах аз, макар и не съвсем искрено. — Отидох просто да идентифицирам тялото.
Той кимна.
— Довечера ще говоря с нея.
— Намерила е власинки от килим и кучешки косми. — Разказах му подробно за откритите от д-р Глисън следи. — Ако власинките не съответстват на тези от килима в караваната му, може и да отговарят на някой в Къстър Хил. Хари нямаше куче.
— Добре. Ако успеем да се сдобием с разрешително за обиск, ще проверим това.
Майор Шефър имаше широкообхватни планове за нещо, което за него щеше да се окаже кратко разследване.
— В крайна сметка ще се наложи да споделите случая с ФБР — Казах му. — А те не обичат да споделят и не играят добре с другите.
— Убийството, било то и на федерален агент, е щатско, а не федерално престъпление — напомни ми той.
— Зная, майоре. И в крайна сметка може и да има щатски съд за убийство. Но ФБР ще разследва
— Случаят е все още мой — каза майор Шефър.
— Така е. — Все едно местният барон да каже на кръстоносната армия, че е навлязла в земите му. — Например доктор Глисън няма да извърши аутопсията. Тялото ще бъде пренесено в Ню Йорк.
— Не могат да го направят.
— Майоре, могат да направят каквото им скимне. Знаят две магически думички — национална сигурност. И когато ги използват, щатската и местната полиция се… — исках да кажа „насират“, но това щеше да го вбеси — … съгласяват с тях.
Той впери поглед в мен.
— Ще видим.
— Добре тогава. Успех.
— Всъщност каква е
— Разполагам със седем дни за разрешаването му.
— Как успяхте да си осигурите цяла седмица?
— Обзаложих се с Том Уолш.
— На какво?
— Заложих работата си.
— А жена ви?
— Не, нея не съм я залагал.
— Имам предвид, и тя ли заложи работата си?
— Не. Тя е служител на ФБР. Трябва най-малкото да застреля началник, за да изложи на опасност работата си.
Той се усмихна пресилено.
— Не мисля, че ще успеете да решите случая за седем дни, освен ако някой не ви помогне.
— Най-вероятно. Да имате свободни места?
Той отново се усмихна.
— Мисля, че сте минали горната възрастова граница за щатската полиция. Но в местната винаги се търсят опитни хора от града. — И добави: — Тук ще ви хареса.
— О, зная, че ще ми хареса. Всъщност вече ми харесва. — Реших да сменя темата. — Къде ловувате с Мадокс?
— В имота му, разбира се.
— Видяхте ли нещо?
— Да. Дървета. Срещнахме се при къщата. Голяма сграда. После излязохме за елен. Шестима души. Аз, той, един от сержантите ми и трима негови приятели от града. Обядът бе сервиран в гората, а питиетата ни чакаха в хижата.
— Видяхте ли нещо необичайно?
— Не. А вие?
— Не, ако изключим цялата тази охрана — отговорих. — Видяхте ли оградата на имота?
— Само я мярнах. Осветена е с прожектори като онези в затворите, с това изключение, че са свързани с детектори на движение. Освен това Мадокс има собствена кула с клетъчен предавател.
— Защо?
— Защото е богат.
— Ясно. Кога беше ловният купон?
— Преди два сезона.
— Ловни сезони ли имате предвид?
— Да. Тук си имаме ловен сезон, ски сезон, кален, воден и комарен сезон, и накрая — риболовен сезон.
— Явно човек определено има с какво да си запълни времето по тези места.
— Да, стига да обичате живота на открито.
— Обожавам го. Между другото, видях карта на Къстър Хил, на която имаше нанесени постройки на
