— Отседнали сте във Върха?!
— Ами… да.
— Да не би да имате проблем с усвояването на федералния бюджет? Успях да измъкна от Вашингтон само няколко нови радиостанции и едно алергично куче търсач на бомби.
Усмихнах се.
— Е, не мисля, че тероризмът е проблем номер едно тук.
— Арабският тероризъм — може би, но си имаме и някои домашни ненормалници.
Премълчах.
— Това ли е правел приятелят ви? Следял е десни кукундели?
— Не мога да кажа.
Шефър прие отговора ми за „да“.
— Преди десетина години, малко след като постъпих тук, идваха разни типове от ФБР и разпитваха за Бейн Мадокс — информира ме със закъснение.
Виж, това бе интересно.
— Какво искаха да знаят?
— Казаха, че правят проверка в случай, че на господин Мадокс му бъде предложена работа в правителството.
Това бе стандартната лъжа, когато разследваш някой за престъпна дейност. Можеше обаче и да е истина. В случая с Бейн Мадокс можех да повярвам, че е бил спряган за някой важен пост, но със същата лекота бих приел и разследване за престъпление. А и в наши дни не е задължително едното да изключва другото.
— И получи ли работата? — попитах.
— Доколкото знам, не. Мисля, че имаха наум нещо друго. Е, какво е замислил този човек?
— Мисля, че иска президентът да го назначи в комисията за глобалното затопляне към ООН.
— Против или за?
Усмихнах се любезно.
— Каквото е добро за Бейн Мадокс, е добро и за планетата.
Майор Шефър стана и каза:
— Да идем да намерим жена ви.
Станах и аз и излязохме от кафенето, и закрачихме към приемната.
— Като стана въпрос за онези стари слухове, някой да е казвал за каква точно правителствена база става дума?
— Пак ли се връщаме на Къстър Хил Клуб?
— Само за малко.
— И това ще помогне на разследването на убийството?
— Може би. Никога не се знае.
Той се подведе.
— Ами… има най-различни предположения.
— Например?
— Чакайте да помисля… тренировъчен лагер, убежище, ракетни силози, както и комуникационен център или подслушвателна станция. Това последното е заради многото антени и електроника.
— Много електронна интерференция ли има тук?
— Не. Никаква. Мисля, че електрониката е изключена, не е била използвана или работи на честота, която не улавяме.
Запитах се дали от Агенцията за национална сигурност са правили някога електронно сканиране на Къстър Хил Клуб. Би трябвало, щом от министерството на правосъдието подозираха нещо.
Кейт седеше в приемната и говореше по телефона. Преди да стигнем до нея, Шефър каза:
— А, да, тук живееше един ветеран от флота. Разправяше наляво и надясно, че знаел какво става в Къстър Хил Клуб, но нямал право да казва.
Приличаше на номер, но все пак попитах:
— Помните ли името му?
— Не… но ще се опитам да го науча. Все някой ще се сети.
— Уведомете ме, когато го разберете.
— Да… Всъщност май беше Фред. Да, точно така. Фред. Казваше, че имало нещо общо с подводниците.
— Подводници ли? Колко всъщност са дълбоки езерата в района?
— Просто казвам каквото си спомням. Той май беше малко побъркан.
Кейт прибра телефона си и стана.
В помещението имаше и други хора, в това число един дежурен сержант.
— Съжалявам за детектив Мюлер — каза високо Шефър. — Бъдете сигурни, че правим всичко възможно да стигнем до дъното на тази трагедия.
— Оценяваме усилията ви — отвърнах. — Благодаря за кафето.
— Имате ли нужда от упътване до Върха?
— Не би било зле.
Той ни обясни как да стигнем, после попита:
— Колко време ще останете тук?
— Докато свършим парите.
— Е, няма да е дълго при хилядарка на нощ — каза той. — Ако мога да ви помогна с нещо, кажете.
— Всъщност… тук имате ли проблеми с мечките?
Кейт завъртя очи към тавана.
— Районът на Адирондак е дом на най-голямата популация на черни мечки в източната част на Щатите — информира ме майор Шефър. — Много е вероятно да се натъкнете на мечка в гората.
— Сериозно? И тогава?
— Черните мечки по принцип не са агресивни. Само че са доста любопитни и интелигентни и може да ви приближат. Проблемът всъщност е, че мечките приравняват хората с храната.
— Че как иначе. Особено когато те ядат.
— Имам предвид, че хората — лагерници и туристи — носят храна и мечките го знаят. По-скоро биха изяли обяда ви вместо вас. И никога не приближавайте малките им. Женските ги пазят много ревниво.
— Как мога да разбера, че наблизо има малки?
— Ще разберете. Освен това мечките стават много активни след пет следобед.
— Откъде научават колко е часът?
— Не зная. Просто след пет следобед бъдете по-предпазливи. По това време излизат за храна.
— Ясно. А един деветмилиметров глок може ли да спре мечка?
— Не стреляйте по мечките, детектив. Вие сте навлезли на тяхна територия. Бъдете добър с тях. Радвайте им се.
— Чудесен съвет — каза Кейт.
Не мислех така.
— От години не съм имал случай на фатално нападение на мечка. Само няколко смачквания — завърши темата Шефър.
— Звучи успокоително.
— На масата има брошура за мечките. Не е зле да я прочетете.
Шибаните мечки също би трябвало да я прочетат, щом са толкова интелигентни и любопитни.
Кейт намери брошурата и даде на майор Шефър визитната си картичка.
— Това е мобилният ми телефон.
Ръкувахме се, след което с Кейт излязохме от сградата и закрачихме през осветения паркинг.
— Не искам никога повече да чувам за мечки — каза Кейт. — Никога.
— Просто ми прочети брошурата.
—
