— Да. Че Къстър Хил Клуб е секретна военноморска база за подводници.
—
— Не. На Фред.
— Кой е Фред?
— Не зная. Фред обаче знае повече от нас.
27
Стигнахме до колата, наместих се зад волана, запалих двигателя и излязох на пътя.
— Добре, разкажи какво каза майор Шефър — каза Кейт, докато пресичахме Рей Брук.
— Ще ти разкажа. В момента обаче мисля.
— За какво?
— За едно нещо, което ми каза Шефър.
— Какво ти е казал?
— Тъкмо това се мъча да си спомня… нещо, което ме накара да се сетя за нещо друго…
— За какво?
— Не мога да си спомня… Има кръстовище.
— Давай… завий наляво. Искаш ли да карам, докато мислиш?
— Не. Стига си ми досаждала. Изобщо не трябваше да ти казвам.
— Ако ми разкажеш всичко, което е казал Шефър, ще се сетиш.
— Добре де.
Завих по шосе 89, което бе тъмно и пусто, и започнах да преразказвам разговора си с Шефър. Кейт е добър слушател, а когато реша, мога да съм добър разказвач. Фактите и логиката обаче не са едно и също и не можех си спомня асоциациите, които бяха събудили думите му в ума ми.
— Сети ли се? — попита Кейт, когато приключих.
— Не. Дай да сменим темата.
— Добре. Може пък да помогне. Мислиш ли, че Къстър Хил Клуб е или е бил правителствен обект?
— Не. Това е номер На Бейн Мадокс от началото до края.
— Значи смяташ че това е нещо повече от ловна хижа и дори нещо повече от ясно за събиране на потенциални заговорници?
— Да… като че ли има някакъв пробив… например технологичното ниво, което ще се връзва с очевидното предназначение на хижата. Освен може би ако жената на Мадокс наистина не е искала тя да е и убежище в случай на ядрена война. Самият той така каза.
— Мисля, че това бе просто част от димната му завеса. Логично обяснение на онова, което рано или късно сме щели да чуем във връзка със строителството преди двадесет години. Много е добър — добави тя.
— И ти си особено добра тази вечер. В смисъл — изглеждаш добре. Направо блестящ.
— Благодаря, Джон. Ти пък си необичайно мъгляв.
— Не виждащ ли, че пада мъгла?
— Ох, виждам. Трябвало е да натиснеш повече майор Шефър по тези въпроси.
— Направих всичко възможно, за да осигуря доброволното му сътрудничество — свърнах малко остро. — Не е лесно обаче да разпитваш друго ченге.
— А когато ми каза да се махам, си помислих, че двамата веднага ще си излеете душите един пред друг.
Дойде ми на ум изразът „да ти го начукам“, но пък щеше да се стигне до бой.
— Утре заедно ще го натиснем повече, скъпа.
— Може би е трябвало да му кажеш за буквите в джоба на Хари.
— Защо?
— Първо, защото така трябва, и второ, може и да знае какво е СНЧ.
— Не ми се вярва.
— Кога ще споделим тази информация?
— Не е нужно да го правим. Колегите ти от ФБР са заслепяващо блестящи, така че ще се справят. Ако не успеят, ще го направи щатската полиция. А ако и тя не успее… какво пък, тогава просто ще питаме Бейн Мадокс какво означава гну, ядро и сънчо.
— Може би наистина трябва. Той знае.
— Така е, знае… Чакай! Сетих се!
Тя се обърна в седалката си.
— Какво? Знаеш какво означават думите ли?
— Да. Да, зная. Поне за СНЧ съм сигурен. Съкращение е.
— На какво?
— На онова, което Хари е мислил на Мадокс — да си го самоначука.
— Задник — възкликна тя.
Известно време пътувахме мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли.
— Всъщност май има една група — Съюз за натурална чистота. СНЧ — каза Кейт.
— Сериозно?
— В смисъл — природна. Вътрешният ни отдел се занимава с нея. И какво?
— Природозащитниците са виновници за така наречения екотероризъм. Изгарят строителни проекти, за да спасят земята, слагат стоманени шипове на дърветата, за да разбият моторните резачки, дори залагали бомби в корпусите на петролните танкери.
— Аха. Значи мислиш, че Мадокс е решил да заложи атомна бомба на следващата им сбирка.
— Не зная… възможно е обаче да има някаква връзка… СНЧ… петрол… Мадокс…
— Забрави бомбата.
— Зная… Просто се опитвам да направя връзката, Джон. Помогни ми.
— Не ми се вярва Бейн Мадокс, който твърди, че е помогнал за победата над Съветската империя, да се е принизил дотам да се дърли с шепа дърволюбци и жени с космати крака.
Няколко секунди тя не отговори.
— Е, по-добре е от самоначукването.
— Не много.
Разкъсани облачета преминаваха пред яркия оранжев полумесец, в светлините на фаровете се вихреха есенни листа.
Все още се намирахме на територията на парка, но районът явно бе някаква смесица между щатска и частна земя и покрай пътя имаше и къщи. На ливадите пред много от тях можеха да се видят характерните за сезона царевичаци, тикви и тъй нататък. Виждаха се и характерни за Вси светии картини — вещици, скелети, вампири и всякакви други страховити неща. Есента е ярко красива и възхитително мрачна едновременно.
— Харесваш ли есента? — попитах Кейт.
— Не. Есента е тъмнина и смърт. Обичам пролетта.
— На мен пък ми харесва есента. Трябва ли да потърся медицинска помощ?
— Да. Но това си го знаеш.
— Да, знам го… Хм, сетих се за едно стихотворение от училище. Искаш ли да ти го кажа?
— Разбира се.
— Добре… — Изкашлях се и зарецитирах по памет: — И падат плодове и идва есента, и дълъг път ни чака в мрака… Приготви ли се вече за смъртта?
— Отвратително — след кратко мълчание каза тя.
— На мен пък ми харесва.
— Вземи мерки, когато се приберем.
Отново продължихме в мълчание, после Кейт пусна радиото. Някаква кънтри звезда пееше хремаво: „Как може да ми липсваш, щом си тук?“
— Би ли го изключила? — попитах. — Опитвам се да мисля.
