Тя не отговори.
— Кейт? Скъпа?
— Джон… Радиовръзка!
— Какво?
— Има УКВ — ултракъси вълни, СВ — средни вълни и… тъй нататък. Какво тогава е СНЧ? Свръхниски?
— Ох, по дяволите! Точно това се опитвах да си спомня. Радиоантените на Къстър Хил…
— Смяташ, че Мадокс поддържа връзка с някого на СНЧ?
— Но защо СНЧ? Кой използва този обхват? Военните? Авиацията?
— Нямам представа. Но който и да го ползва, обхватът може да бъде следен.
— Сигурна съм, че каквото и да приема или предава Мадокс, то не е явно. Задължително ще има някакво кодиране или промяна в честотата.
— Така е. Но от НАСА би трябвало да могат да се справят с всякакво кодиране.
— Но с кого и защо комуникира той?
— Не зная. Трябва обаче да разберем повече за тези СНЧ. Може би затова на всички местни им се е сторило толкова шантаво. СНЧ. Сънчо. Чувам гласове — Сънчо ми говори. Казва ми да убия Том Уолш.
— Не е смешно, Джон.
Продължихме да пътуваме в мрака.
— Бейн Мадокс, ядрено, свръхниски честоти. Май всичко, което ни е нужно да знаем, се съдържа в тези думи.
— Надявам се да е така. И без това не разполагаме с друго.
— Какво ще кажеш пак да се отбием в Къстър Хил Клуб и да измъкнем информацията от Мадокс с мъчения?
— Не съм сигурна, че шефът на ФБР би го одобрил.
— Сериозно говоря. Ами ако кучият му син е замислил нещо ядрено? Това не ми ли дава основания да го подуя от бой, докато не проговори?
— Точно това „ами ако“ ме тормози. А дори да сме сигурни деветдесет и девет процента… просто не правим подобни неща. Никога!
— Винаги има първи път. При следващата атака — особено ако е ядрена — ще започнем да подуваме заподозрените от бой.
— Господи, дано не се стига дотам! — Кейт замълча за няколко секунди. — Трябва да съобщим всичко, което сме чули, научили и заподозрели. И Бюрото да си поема нещата.
— Добре… но ще ни трябва известно време, за да ги доизпипаме.
— Е, да… Тогава утре вечер отиваме при Том Уолш и слагаме на масата онова, с което разполагаме. Става ли?
Вече нямах доверие на Уолш и си помислих, че ще е по-добре да заобиколим правилника и да се обърнем направо към шефа ми от НЙПУ в спецчастта капитан Парези.
— Джон?
— Разполагаме с една седмица — напомних й.
— Джон, не знаем дали планетата разполага с една седмица.
Интересен довод.
— Да видим тогава какво ще се случи утре — казах.
28
До Върха имаше по-малко от тридесет километра, но комплексът се оказа толкова затънтен, че въпреки указанията на Шефър и картата на Макс се наложи Кейт да се обажда, за да ни насочат допълнително до неозначения път.
Превключих на къси и подкарах бавно по една тясна алея — приличаше на леко подобрена индианска пътека.
— Ах, колко е красиво — каза Кейт.
Единственото, което виждах, бе тунел от дървета, но ми се искаше да звуча оптимистично — все пак нали аз бях резервирал стаята.
— Чувствам се близо до природата. — На около четири стъпки от двете страни на колата, ако трябва да сме по-точни.
Стигнахме до грубо изработен портал с арка от клони, които се извиваха и образуваха думата ВЪРХА.
Порталът бе затворен, но до него имаше говорител. Свалих прозореца и натиснах копчето. От говорителя се разнесе пукащ глас:
— Какво обичате?
— Двоен чийзбургер с бекон, пържени картофи и диетична кока-кола.
— Сър?
— Господин и госпожа Кори. Имаме резервация.
— Да, сър. Добре дошли във Върха.
Електрическата порта започна да се отваря.
— Моля, продължете към първата постройка от лявата ви страна — каза гласът.
Минах през портала и Кейт отбеляза:
— Поне е малко по-гостоприемно, отколкото в Къстър Хил Клуб.
— Така и трябва при дванайсет стотачки на нощ.
— Идеята не беше моя.
— Знам.
Пред нас се появи голяма дървена постройка и отбих от пътя. Слязохме от колата и тръгнахме по пътеката. Вратата се отвори, на прага се появи млад мъж и ни махна.
— Добре дошли. Как пътувахте?
— Добре, благодаря — отвърна Кейт.
Изкачихме стъпалата.
— Аз съм Джим — представи се неофициално облеченият млад мъж. Здрависахме се в знак за началото на престоя ни на това място, което, предположих, бе гостоприемно, уютно и вероятно глупаво.
— Заповядайте вътре.
Влязохме в постройката, която се оказа административна сграда на комплекса и магазин, в който можеха да се купят местни сувенири и някои доста скъпи на вид дрехи, които привлякоха вниманието на Кейт.
Забелязал съм, че жените лесно се отплесват по магазини за дрехи. Убеден съм, че дамите на „Титаник“ са се отбили в корабните бутици, за да не пропуснат петдесетпроцентното намаление по случай потъването, преди да се качат в спасителните лодки.
Както и да е, успяхме да минем покрай дрехите и се настанихме в удобни кресла около една маса. Джим отвори папката, ни.
— Има съобщение за вас — каза той и ми подаде картичка, на която с писалка бе изписано: „Обаждане“. От: „Господин Уолш“. Час: 19:17.
Не си спомнях двамата с Кейт да сме казвали на Том Уолш къде сме отседнали и затова реших, че го е научил от майор Шефър. Не е кой знае какво, но това ми напомни, че Уолш и Шефър поддържат контакт.
Дадох картичката на Кейт, погледнах мобилния си телефон и видях, че няма покритие.
— Абсолютно никакъв обхват ли няма тук? — попитах Джим.
— Ту се появява, ту изчезва. Най-добрата връзка е в средата на игрището за крокет. Понякога има покритие и на върха — каза и се засмя на собственото си остроумие.
— В смисъл?
— Връх Уитни се намира на територията на комплекса — обясни той. — Всъщност не окуражаваме използването на клетъчни телефони тук.
