— Защо, Джим?
— Откъсва от атмосферата.
— Аха. А има ли телефони в стаята?
— Има, но нямат външна линия.
— Че тогава защо сте ги сложили, Джим?
— За общуване в рамките на комплекса.
— Да не би да съм откъснат от света?
— Не, сър. Външен телефон има тук и в кухнята на Главната резиденция. Ако някой ви потърси — както направи господин Уолш, — ще имаме грижата да ви съобщим.
— Как? С димни сигнали ли?
— С бележка или по телефона в стаята.
— Добре. — Това бе неочакван обрат, откъдето и да го погледнеш, особено като се имаха предвид всички разговори, които може би щеше да ни се наложи да проведем през следващите един-два дни.
Джим продължаваше с регистрацията.
— Две нощи. Нали така?
— Така. Къде е барът?
— След малко ще стигнем и до него.
Джим продължи с рецитацията си, като ни пробута разни листовки и някаква сувенирна илюстрована книга за Върха, карта на имота и тъй нататък.
— Как ще уредите сметката? — попита накрая.
— Какво ще кажеш за дуел?
— Сър?
— С кредитна карта — намеси се Кейт и се обърна към мен. — Джон, защо не използваш своята карта вместо служебната?
— Защото ми я откраднаха.
— Кога?
— Има-няма четири години.
— Защо не я смени?
— Защото крадецът харчеше по-малко от бившата ми жена.
Никой не намери това за смешно. Дадох на Джим фирмената карта на Х&МЛ и той преписа номера й, след което започна да чертае с маркер по картата на комплекса.
— Ако тръгнете по този път покрай Топлата колиба и игрището за крокет, ще стигнете до Главната резиденция. Чарлз ще ви чака.
— Къде е барът?
— Точно срещу Главната резиденция, в Орлово гнездо. Ето тук. — И постави един голям Х на въпросното място. — Приятно прекарване при нас.
— И на вас също.
Джим излезе и Кейт се обърна към мен.
— Защо задължително трябва да се правиш на такова прасе?
— Съжалявам.
— Не, не съжаляваш. Ще се обаждаме ли на Уолш?
— Разбира се. Къде е игрището за крокет?
Върнахме се в колата и потеглихме по пътя, като подминахме Топлата колиба, каквото и да означаваше това, и продължихме покрай игрището за крокет.
— Искаш ли да изтичам в центъра и да се обадя на Уолш?
— Не. Чарлз ни чака.
В края на пътя имаше голяма дървена постройка с веранда — Главната резиденция, — на която стоеше и ни махаше друг млад джентълмен с вратовръзка и сако. Паркирах и слязохме.
Младият мъж изприпка по стълбите, поздрави ни, представи се като Чарлз и каза:
— Предполагам, разговарях по телефона с господин Кори?
— Точно така.
— Нахранихме мечките — пошегува се той.
— Страхотно. А можете ли да нахраните и нас?
Мисля, че Чарлз не би имал нищо против да нахрани мечките с мен, но премълча.
— Вечерята в момента се сервира. Приготвили сме ви места. — Погледна ме придирчиво. — Сакото и вратовръзката са задължителни за вечеря.
— Нямам нито едното, нито другото, Чарлз.
— О… боже мой… можем да ви заемем.
Странно, но черните джинси на Кейт удовлетворяваха изискванията. Аз обаче трябваше да съм със сако и връзка.
— Няма да се наложи — казах. — Къде е барът?
Той посочи поредната селска къща на тридесетина метра от нас.
— Кръчмата се намира там, сър. В комплекса има няколко бара. Всички служители са и бармани, но ако случайно наоколо не се мярка никой, можете да се обслужвате и сам.
— Това място може и да ми хареса.
— След мен, моля.
Последвахме го по стъпалата на верандата и се озовахме в помещение с формата на ротонда. Беше изцяло обзаведено в типичния за Адирондак стил, който вече започваше да ми лази по нервите.
— Това е преддверието на Главната резиденция, която е била дом на Уилям Ейвъри Рокфелер — каза Чарлз.
— Прекрасно помещение — каза Кейт миг преди да изтърся нещо подходящо.
Чарлз се усмихна.
— Всичко тук е оригинално.
Очевидно Чарлз обичаше фините неща в живота. В средата на помещението имаше кръгла маса, на която пък имаше ваза с цветя, бутилка шампанско в сребърна кофа за лед и три кристални чаши. Чарлз отвори бутилката, наля, подаде ни чашите и вдигна своята.
— Добре дошли.
По принцип не пия такива боклуци, но за да проявя учтивост — а и защото имах нужда от алкохол — се чукнах и всички пихме.
Чарлз посочи едно малко странично помещение.
— Това е безплатен бар на самообслужване, отворен е денонощно. Можете да го ползвате във всеки удобен за вас момент.
И сега моментът беше удобен, но Чарлз продължи:
— А там — и посочи входа с арка — е Голямата зала.
Надникнахме в Голямата зала, която ми напомни за голямата зала, в която ни беше приел Бейн Мадокс, с това изключение, че тук пред голямата пламтяща камина в дъното имаше две големи кръгли маси. На всяка бяха настанени по десетина дами и господа, които ядяха и пиеха. Макар и да не можех да ги чуя, бях сигурен, че водят остроумен разговор, граничещ с баналното.
— Можете да стигнете до стаята си, която, между другото, е била главната спалня на Уилям Ейвъри Рокфелер, през Голямата зала, но тъй като вечерята вече е сервирана, е по-добре да използвате външния вход, който ще ви покажа след малко.
— Мисля, че първо се нуждаем от едно питие — казах аз.
Той кимна.
— Разбира се. Ако ми оставите ключовете, ще се погрижа за колата ви и ще пренеса багажа ви в стаята.
— Нямаме багаж — отвърна Кейт и очевидно разтревожена да не би Чарлз да си е помислил, че двамата с нея сме се запознали на някой паркинг на камиони, добави: — Заминахме неочаквано и багажът ни ще пристигне утре. Бихте ли могли дотогава да ни осигурите някои неща? Четки за зъби, самобръсначка и тъй нататък?
