— Исках да довърша поръчката за новите рафтове. По-лесно се съсредоточавам, когато е тихо.
— Да, сигурно това е най-подходящият ден. Началникът също ни озари с присъствието си.
— Мистър Ъпман е тук?
От всички работещи в библиотеката тя най-вече би желала да избегне мистър Ъпман и Патрис.
— Именно. Затънал е в бюджета. Добра идея, така не ни се бърка.
— О, Хелма — Патрис се появи зад Джордж Мелвил. Очилата й висяха на златната си верижка, оплетена с мънистения гердан, провесен на врата й. — Преди малко бихме могли да се възползваме от вашия опит, нали, Джордж?
Хелма не вярваше на нищо, излязло от устата на Патрис, ако имаше дори далечна прилика с похвала. Джордж Мелвил се намръщи.
— Това пък какво беше? — попита той Патрис.
— Но да — Патрис говореше на Хелма, не на Джордж Мелвил. — Изключително интересен справочен въпрос. Един мъж, може би изтъкнат антрополог, вероятно дори професор, проучва хранителните навици, присъщи на различните етнически групи. За вас щеше да бъде особено интересно. Той смята, че ако членовете на всяка група се придържат само към своята исторически развила се диета — тоест японците да си ядат ориза, а ескимосите китовете и така нататък — и не възприемат храни от други култури, човечеството ще се освободи от всякакви болести.
— И това какво общо има с Хелма?
Тя беше благодарна на Джордж Мелвил, че зададе въпроса вместо нея.
— О, сигурно Хелма би могла да му даде ценни данни за хранителния режим на своята етническа група. Аз нямаше с какво да му помогна, защото корените ми са англосаксонски и нашата диета винаги е била разнообразна, а не ограничена от онова, което може да се извлече от горите и джунглите.
Джордж Мелвил отвори скицника си на празна страница и трескаво написа нещо. Показа го на Хелма така, че Патрис да не види:
— Доколкото си спомням, дядо ми споменаваше някакви особено сочни хлебарки — каза Хелма. — Ако желаете, с удоволствие ще попитам леля си.
Патрис сгърчи лицето си в гримаса, а Джордж Мелвил намигна.
— Извинете ме — продължи Хелма, — но имам работа.
— Установихте ли кой е тайнственият мъж? — подвикна Патрис след нея.
Хелма се закова насред крачка и се извъртя към Патрис.
— Моля?
— Говоря за мъжа с онзи телефонен номер. Нали не можах да го намеря в градския указател и си помислих, че вие естествено сте ми дала грешен номер, затова се обадих да проверя дали съществува такъв.
Хелма не измисли с какво да отвърне на тази наглост, затова просто изчака да чуе останалото.
Патрис завъртя глава, ноздрите й се раздуха едва забележимо.
— Само каза „Да?“, макар че го попитах за името и адреса му. Делови или лични са отношенията ви?
Джордж Мелвил наведе глава и закри очите си с длани.
— Патрис — каза Хелма, — вие несъмнено сте излязла извън обсега на задълженията си като библиотекарка и сте навлязла в област, която се нарича нарушаване правата на личността.
Патрис сви устни.
— Хелма, само се опитвах да ви помогна. Нали се обадихте в библиотеката за съдействие?
— Когато се обадих, оказахте ми цялото съдействие, от което имах нужда. Моля ви в бъдеще да насочите прекомерната си любознателност към собствените си проблеми.
Хелма се обърна. Чуваше зад себе си възмутения глас на Патрис, долови думата „неблагодарна“.
Вратата към кабинета на мистър Ъпман беше отворена. Седеше зад бюрото, улисан в струпаните пред него книжа. Тя преглътна и се постара да подмине кабинета безшумно, призна си, че опитва да се изплъзне.
— Мис Зукас! — повика я мистър Ъпман.
Заловената Хелма спря.
— Добър ден, мистър Ъпман.
Той й махна да влезе в кабинета. Хелма направи само крачка навътре, придаде си вид на много забързан човек, на когото пречат да изпълни важна задача.
— Чух, че снощи в града имало още едно убийство — Той разтри главата си с двете ръце. — Какво става в Белхавън? Преместих се тук с мисълта, че най-после ще се отърва от престъпниците. Този град — всъщност градче — е с може би най-ниската престъпност в цялата страна. Знаете ли, веднъж си загубих портфейла в супермаркета „Кей Март“. Момче на четиринадесет години го намерило и ми го върна. Нищо не липсваше. Дори един долар. Нищо. Представете си, в „Кей Март“! През повечето време дори не си заключвам къщата. А сега това. Не че сравнявам различните случки, но снощи някакви хулиганчета са ровили в колата ми.
— Взели ли са нещо?
— Не съм сигурен. Изсипали всичко на пода и съдрали калъфите от седалките. Вече винаги ще я заключвам, не се съмнявайте.
— Обадихте ли се на полицията?
Мистър Ъпман кимна.
— Тази сутрин. И тогава научих за второто убийство. Сигурно хората от управлението са прекалено заети с това разследване, защото шефът дойде лично да се занимае с моя дребен проблем.
— И какво каза?
— Според него били непълнолетни бандитчета. Безпризорни. Били под влиянието на телевизията и всички онези пълни с насилие видеоклипове.
— Мистър Ъпман потропа с пръст по бюрото. — Съчетанието от съвременна технология и неистовото желание на американците да се изпреварят един друг води до упадъка на нашите ценности. Потребявай, потребявай. Всички мислят само за това. Вече не съществува вярност към семейството и нравствеността. Животът е натрошен на парчета, а днешните деца са напълно безотговорни.
Хелма си спомни прочетения някога подобен коментар, приписван на Сократ.
— „Те имат лоши обноски, презират авторитета. Проявяват неуважение към по-възрастните и предпочитат да бъбрят, вместо да се упражняват“ — цитира тя по памет.
— Абсолютно права сте, мис Зукас — мистър Ъпман мрачно се взираше в бюрото си. — И сега — още едно убийство.
— Бих казала, че Белхавън си плати кървавия данък за годината — предположи Хелма. — Злополучно съвпадение е, че тези печални събития бяха само дни едно след друго.
— Може, но на мен ми се струва, че става все по-зле — мистър Ъпман вдигна поглед към Хелма. — Днес не сте дежурна на справочното бюро, нали?
— Само минах да съставя поръчката за рафтовете за медицинската справочна литература — обясни Хелма и се накани да излезе.
— О, така ли? Е, аз пък имах намерение да работя по бюджета, но все се разсейвам с мисли за нашата престъпност. Първо труп в библиотеката. Чух, че открили втория убит в багажника на кола.
— Все пак ще отида да се занимавам с поръчката — Хелма направи още една крачка към вратата.
— И за двама ни събота не е най-сполучливият ден да работим тук. Вие обядвахте ли?
— Не, но предпочитам тази поръчка да ми се махне от главата.
— Ами! Настоявам. Поемам отговорността, че ще довършите поръчката в понеделник. — Той махна към книжата на бюрото. — И бюджетът може да почака. Всъщност мога да го обобщя съвсем кратко — недостиг на средства. Боя се, че заради новата компютърна система ще се наложи да прекратим абонамента за някои поредици.
— Бихме могли да почакаме с автоматизацията — напомни Хелма.
Мистър Ъпман поклати глава.
— Така ще изостанем.
— От кого?
