— От другите библиотеки, от света.
Мистър Ъпман излезе иззад бюрото и преди Хелда да осъзнае какво става, той вече я извеждаше от библиотеката през задната врата. Поне не край справочното бюро, пред очите на Джордж Мелвил и мисис Кармън, или още по-лошо — на Патрис.
— Какво ще кажете за закусвалнята на Сол? — попита мистър Ъпман, когато вече вървяха по тротоара. — Ще се поразходим, денят е толкова хубав.
— Чудесно.
— Винаги ме блазнят техните сладкиши. Правят ги по домашни рецепти. — Потупа се по корема. — Черешовият е направо смъртоносен.
Хелма се усмихна вежливо и заобиколи жена, която поливаше растения в саксии пред един бутик за модни облекла. По улицата вече цъфтяха теменуги и мушкато.
Хелма поръча обичайното телешко печено на подложка от бял хляб с малко масло и чаша чай с лед.
— Това ли е всичко? — учуди се мистър Ъпман, когато им донесоха поръчката. — Не искате ли салата или супа?
— Не, благодаря.
— Ами че вие сигурно сте евтино гадже — отбеляза той, докато нареждаше пред себе си чиниите с многоетажни сандвичи, супа и чипс.
— Нито съм евтина, нито съм гадже — осведоми го Хелма.
Мистър Ъпман виновно наведе глава.
— Само опитах да се пошегувам. Не исках да ви обидя.
— Приемам извинението ви — смили се Хелма и разряза месото.
— Често ли се храните тук? — попита мистър Ъпман.
— Само ако така ми е по-удобно. Предпочитам да си готвя, вместо да ям в ресторанти.
— Де да можех и аз да кажа същото! След смъртта на съпругата ми почти винаги се храня по заведения, но вкусът не е съвсем както трябва, нали разбирате?
— Твърде много въглехидрати.
— Да. Скорбяла, мазнини, сол…
— Не знаех, че сте бил женен — каза Хелма.
Мистър Ъпман зарея поглед над главата й.
— Осемнадесет години. Почина от рак.
— Съжалявам.
— Стана бързо. Единственото утешение. Така че не се махнах от големия град само заради престъпността. Когато Али почина, исках да живея другаде. И направих сполучлив избор. Не би трябвало да се оплаквам заради две убийства и няколко глупави хлапета. Просто бях свикнал с мисълта, че Белхавън е сред последните твърдини на спокойствието и разума.
— Мисля, че е по-добре да приемем случилото се през последните дни като временно объркване. Скоро престъпленията ще бъдат разкрити и ще можем да се върнем към нормалния живот.
— Надявам се да сте права. Знам, че няма как да избягаме от престъпността. Спомням си колко безопасен ми изглеждаше животът, когато бях дете. — Мистър Ъпман се засмя. — Сега ми е забавно, защото знаете ли къде израснах?
— Не.
— В Лас Вегас. Баща ми беше пастор в една църква там. Той и майка ми се смятаха за мисионери сред погълнатите от хазарт езичници. Сигурно са виждали прекалено ясно тъмните страни на живота, но мен опазиха от това.
— Живи ли са? — реши да попита Хелма.
— Загинаха при самолетна катастрофа — мистър Ъпман сви на хармоника сламката от своята „Кока- Кола“. — Каква подигравка на съдбата. Отиваха на почивка във Флорида. Щяха да празнуват четиридесетата годишнина от сватбата си. Аз им купих билетите.
— Колко жалко.
Той се извърна към прозореца, късогледите му очи сякаш се взираха в нещо много далечно. После се усмихна на Хелма.
— Вие не сте родом от Белхавън, нали?
Хелма кимна. През тези години той поне веднъж е прочел документите й.
— От Мичиган съм. Дойдох в щата Уошингтън, след като завърших Библиотекарския институт. И имам намерение да остана тук.
— А вашата приятелка?
— За кого говорите, мистър Ъпман?
— За Рут Уинтръп. Но моля ви, наричайте ме Ал.
Хелма си представи как нарича мистър Ъпман Ал. Не, няма да стане.
— Трудно е да се предскаже дали Рут ще остане в Белхавън.
— Доколкото разбирам, тя продължава да води бурен личен живот — отбеляза мистър Ъпман, докато забърсваше устата си със салфетка.
Хелма бутна чинията си настрана.
— Доколкото
С учудващо за самата нея удоволствие Хелма наблюдаваше червенината, плъзнала по лицето му от яката на ризата нагоре към ушите и лъскавото теме. Той се закашля в салфетката и припряно се зае със сандвича си.
Хелма стана.
— Мистър Ъпман, благодаря ви за обяда. Мисля, че ще се вслушам в съвета ви да отложа поръчката за рафтовете до понеделник.
— Почакайте, мис Зукас… Хелма — примоли се той и също се изправи.
Хелма спря, забеляза, че седналата най-близо до тях двойка ги гледаше с интерес. Обърна се към тях с професионалната си усмивка и те пак насочиха вниманието си към храната.
Мистър Ъпман мачкаше салфетката.
— Много съжалявам, ако съм ви обидил, мис Зукас. Малко съм ги позабравил тези неща. Бих желал да ви заведа на вечеря или на кино някой път. Искам да кажа, ако не ви е неприятно да излезете с мен.
За дебелите лупи очите му бяха като грамадни кладенци, пълни с печал.
— Страхувам се, че подобна перспектива би се отразила зле на професионалните ни отношения.
— Но съпругата ми беше библиотекарка — каза той.
— Бих искала да помисля за това.
Той кимна.
— Разбирам. Някой път ще ви се обадя след работа.
— Така е по-добре.
Щом излезе пред закусвалнята, Хелма си погледна часовника. Ако побързаше, можеше да хване автобуса в два без двадесет. Ускори крачка, но се поколеба. Такъв топъл ден. Беше с най-издръжливите си обувки, а до „Бейсайд Армз“ нямаше и две мили. По-здравословно беше да се прибере пеша.
Рут би казала, че мистър Ъпман „сваляше“ Хелма. Но самата тя не вярваше да е точно така. Той някак будеше жалост. Странно, но никога досега не се бе замисляла, че и мистър Ъпман има свой живот и че дори може да е самотен.
Хелма крачеше уверено през града, край тухлената сграда на музея, щанда за кафе през магазина „Нордстрьом“, стараеше се да съгласува крачките си с движенията на ръцете и дишането, не се заглеждаше в пазаруващите хора. Рядко си позволяваше да обикаля безцелно по магазините и не проумяваше какво привлекателно има в това да бродиш от магазин на магазин и да зяпаш.
Чуваха се подмятания за строеж на голям супермаркет с паркинг в края на града и Хелма се тревожеше за Белхавън. Беше чела за процесите в други градове — празни витрини, спад в печалбите. Големите магазини отмъкват клиентите на по-дребните собственици, защото хората се интересуваха не толкова от общото благополучие, а от възможността да купят всичко под един покрив и в приятен изкуствен
