Натисна бутона „Фоайе“ и изгледа печално плъзгащата се врата, скрила полицаите Хол и Леман.
— Защо не ми каза за взлома? И откъде знаеш за тая кола под наем?
Асансьорът спря. Заседнаха ли? Над вратата светеше цифрата 2 — едва втори етаж. Вратата се отвори и Хелма видя трима чакащи мъже — двама полицаи и затворник в зелен анцуг с гипсова превръзка на десния крак. Окованите му китки бяха прибрани с къси вериги към широкия кожен пояс на кръста. Полицаите го държаха за лактите.
Мис Зукас вдигна ръка.
— Моля, изчакайте — сребърните монетки звъннаха в гласа й. — Така за всички ще бъде по- удобно.
Единият полицай отвори уста, но Хелма непоколебимо натисна бутона „Фоайе“, после още веднъж и каза:
— Благодаря ви.
— Който и да е влизал в дома ми, бил е доста безобиден — обърна се към Рут, докато вратата се затваряше. — Вероятно някакви пубертети. А ако те интересува колата под наем, видях убития да се качва в нея пред закусвалнята. Стори ми се, че случайно взе едно листче, което бях оставила на справочното бюро, затова си записах регистрационния номер.
— Значи случайно си записала номера, после случайно са ти разбили апартамента, а същият този тип случайно ми се натрапи в бара, напи ме, разпитваше ме за тебе, отмъкна ми обувката и свърши натикан в багажника?
— Рут, животът е пълен със странни случайности.
— Ха!
Излязоха от асансьора, Рут размахваше ръце като висок ветропоказател. Хелма се обърна, пресегна се навътре и натисна бутона за втория етаж. Минаха през фоайето и за кратко гълчавата вътре стихна. Рут обаче не забеляза. Гласът й се надигна възмутено.
— Хелм, май твърде много съвпадения се събраха. Не знам дали и на една думичка да ти вярвам.
Спря пред изхода и застана с лице срещу Хелма.
— Я почакай. Това има ли нещо общо с плика, който ми даде да ти пазя?
Хелма вдигна очи към ярко гримираното лице на приятелката си, увенчано от черния тюрбан.
— Рут, гласът ти се разнася надалеч — тя бутна остъклената врата. — Най-добре да продължим този разговор навън.
Рут мина пред Хелма с маршова стъпка, нагласи тюрбана и се изпъна, гърбът й се изправи, раменете се изопнаха, брадичката й се вирна нагоре. Добре познаваше това „втвърдяване“ на Рут. Показваше неувереност — приятелката й се навиваше за кавга. Още от детството си бе виждала много пъти тази нейна лична магия.
— Да отидем при поточето и ще ти разкажа малкото, което зная — обеща Хелма.
— Всичко ли? — пожела да се увери Рут. — Открай докрай?
— Всеки факт, в който не се съмнявам — потвърди Хелма.
Скромно поточе се виеше през центъра на града край сградите на службите. Каменистото му легло се провираше под улици и през малко дефиле, за чието укрепване с бетон градската управа прахоса милиони. В продължение на няколко квартала тесен пояс от трева, маси за пикник и пейки следваше пътя на водата. Нощем онези бездомници, за които църковният приют беше твърде препълнен или потискащ, просваха спалните си чували на брега, а с първите лъчи на утрото си събираха нещата и се махаха, преди работниците по поддръжката на парковете да се заемат с всекидневните си задължения. Дали покойният Ърни Ларсен се бе възползвал поне веднъж от възможността да прекара някоя спокойна нощ до поточето?
Жените завиха зад сградата на съда и слязоха по склона към една пейка над брега. Рут изпръхтя пренебрежително, когато минаха край стилизирана скулптура на орел, кацнал умислено над водата. Авторът бе спечелил конкурс, в който участваха художници от целия окръг. Проектът на Рут за планина, недвусмислено фалическа по форма, бе просто подминат с безразличие от комисията.
Рут се тръшна на пейката и изпъна крака. Тупна по дъските до себе си.
— Сядай и разправяй, ама всичко.
Хелма остави чантата си и скръсти глезени.
— Не че има много за разправяне — започна тя.
— Хелм, тези глупави увъртания не ми минават.
Хелма въздъхна. Нямаше смисъл да се заяжда за езика, с който си служеше Рут.
— Започна с убийството в библиотеката.
— С оня скитник ли? Той какви ги е забъркал?
— Не съм сигурна. В деня, когато го убиха, той много задълбочено търсеше нещо в градския указател.
— Без майтап? — Рут прихна. — Колко ли скитници се вмъкват в града с някой следобеден товарен влак и отпрашват направо в местната библиотека, за да ползват справочната сбирка?
— Много проницателна забележка.
— Благодаря. И после какво?
— Трябва да разбереш, че всичко това са мои приумици, дотолкова изсмукани от пръстите, че не искам да занимавам полицията с тях.
— Хелм!
— Хелма.
— Просто ми снеси подробностите.
— Сутринта, когато отворихме библиотеката след убийството, от градския указател падна жълто листче. Оставих го на справочното бюро. Мъжът, когото току-що видяхме в моргата, влезе в библиотеката и изпусна — или се престори, че изпусна — бележника си на бюрото. Когато си го взе, жълтото листче беше изчезнало.
— И не знаеш какво е било написано на него?
— Преписах го. След това още веднъж и сложих второто копие в плика, който ти дадох.
— И какво беше?
— Рут, моля те, говори по-тихо. На листчето имаше поредица от букви и цифри без никакъв смисъл.
Рут кимна енергично.
— Но за някого са имали смисъл. И затова ли този някой е влизал в апартамента ти? Да провери дали листчето е при тебе?
— Ако мъжът в моргата го е взел, защо би се тревожил дали и аз имам копие? А и написаното нищо не означава.
Рут смръщи вежди и подпря брадичката си на длани.
— Може някой друг да е помислил, че си го взела. Може би досадният тип те е видял да преписваш листчето и си е рекъл, че е твърде опасно да го остави в твоите обичащи да ровят тук-там ръце.
— Все пак мисля, че са били невръстни хулиганчета.
— Те щяха да откраднат нещо. Но нищо не са ти взели, нали?
— Не. Който и да е влязъл, държал се е почти прилично.
Рут се залюля напред-назад.
— А оня смахнатият защо ми задаваше толкова въпроси за тебе? Не се връзва.
— Рут, не зная дали точно ние ще успеем да „вържем“ станалото.
Рут се изправи.
— Хелма, ти понякога мислиш ли си за мъртвите?
— През последните два-три дни ми се случва често. Защо питаш?
— От любопитство. Като видях типчето… Умрелите са
— За баща ти ли?
Рут кимна и отнесено погледна струящия долу между камъните поток. Две момчета се забавляваха да
