— Непременно.
На стената пред тях имаше табела — „МОРГА“.
Под нея показалецът на нарисувана ръка сочеше вляво. Гърдите на Рут се надигнаха от дълбокото вдишване.
— Налага ли се да влизам там? — тихо измънка тя.
— Ще ни помогнете — увери я полицаят Хол. — Няма да се бавим, обещавам ви.
— А къде са го… искам да кажа, в лицето ли са го гръмнали? Обезобразен ли е?
— Нищо подобно няма да видите.
— Да бе, нищо — недоверчиво измърмори Рут.
Тъмнокос младок с наметната лабораторна престилка седеше зад дървено бюро в канцеларията на моргата и попълваше формуляри с изгризана химикалка.
— Искаме да видим трупа, условно регистриран като „Джон Доу“ — съобщи му Хол.
Служителят остави химикалката и кимна.
— Единственият ни гост в момента. Последвайте ме.
Влязоха в доста хладна зала, но не чак ледена. Хелма подуши миризмата на химикали и се постара да не диша дълбоко. Очакваше да види стена с големи камери от сребрист метал, като във филмите по телевизията, но вътре имаше само един покрит с чаршаф мъртвец върху висока количка. До бялата стена отсреща бяха наредени още три колички. Друга стена беше заета от шкафове, рафтове и две мивки. За миг се замисли какво ли е станало с тялото на Ърни Ларсен. Дали някъде разтревожено семейство все още го чакаше да се върне?
Рут стисна ръката на Хелма. Пръстите й бяха студени като стомана.
— Мис Уинтръп, готова ли сте? — попита полицаят Хол.
Застанаха до количката, върху която чаршафът очертаваше изпънато тяло — Рут и Хелма от едната страна, полицаите от другата. Служителят стоеше до главата на трупа с бележник в едната ръка, с другата докосна чаршафа.
Рут вдигна поглед към тавана и стисна още по-силно ръката на Хелма.
— Заклевам се — прошепна тя. — Заклевам се от този миг нататък да внимавам повече, сега и завинаги.
— Амин — добави Хелма и опита да размърда пръсти, за да възстанови кръвообращението в тях.
Леман кимна. С леко, ловко движение служителят отметна чаршафа от главата на трупа, който остана открит като класически бюст — само до раменете.
Нямаше кръв. Кожата беше толкова бледа — дали вече бяха източили кръвта? Светлината от високо разположен прозорец подчерта косъмчетата по лицето, сякаш моделирано от восък. Мъжът не беше много едър или поне изглеждаше смален от смъртта. На средна възраст, с посивяла коса по слепоочията, с остър нос и тънки устни.
— Той е — потвърди Рут почти веднага и вдигна очи към стената зад полицаите. — Тоя дребен досадник ми отмъкна обувката. Ако може да направи такова нещо на една непозната, кой знае с какви други мръсотии се е занимавал?
— Знаете ли името му? — попита Леман.
Рут поклати глава.
— Представи ми се, но забравих. Все едно, каза си само малкото име. Нещо най-обикновено, Джон или Том.
— Колко време прекарахте с него?
— Час-два. Срещнах го в „Спат“, пихме по две-три. После попита дали искам да ме откара вкъщи.
— Със собствената ви кола?
— Ами така беше най-лесно.
Двусмисленият отговор на Рут накара полицаите да не задълбават повече.
— Може ли вече да се махнем оттук? — помоли тя.
— Какво се случи после?
— Спряхме замалко при поста на Бреговата охрана. Той имаше бутилка „Лафроейг“ в колата си, взехме я. Пийнахме по малко и си приказвахме. После той нещо превъртя, аз изскочих от колата и се обадих на Хелма да ме прибере. Тогава го видях за последен път.
— Кога откарахте мис Уинтръп? — Хол се обърна към Хелма.
— Рут ми се обади в един часа и четиридесет и седем минути сутринта, намерих я до телефонните автомати в търговския център на Скуобли Харбър между два и десет и два и дванадесет минути.
Рут пак улови ръката й.
— Хелма винаги запомня точно. Ако казва два и дванадесет, можете да заложите последната си кутия черна вакса за обувки, че това е било точното време.
Хелма се изкашля неодобрително.
— Госпожо, не се съмняваме в паметта ви — побърза да я увери полицаят Леман.
— Нямате никакви причини да се съмнявате — озъби се Хелма. — Искам само да заявя, че вече съм виждала този мъж. Вчера по обяд дойде в библиотеката и попита какви справочници за колежите имаме. Видях го още веднъж, когато обядвах в закусвалнята на Сол. Канеше се да влезе, но си тръгна.
Другите трима впиха погледи в Хелма. Служителят се облегна на стената, драскаше в бележника си, без да се заслушва в разговора.
— Говорихте ли с него?
— Само колкото да му покажа къде са търсените от него справочници.
— С нищо ли не намекна откъде е или с какво се занимава?
Хелма се вгледа във восъчно неподвижното лице. Рут го наричаше скапаняк, досадник, какъв ли още не. Сега той беше нищо. Приличаше на скулптурна фигура, а не на човек, на манекен, лишен от личност, безжизнен, без минало и бъдеще. Тя пак се прокашля.
— Бихте могли да потърсите в района на пристанището тъмносиня или черна кола, взета под наем, с регистрационен номер HRZ 417 — добави Хелма.
— Кола, взета под наем? — недоумяващо повтори Хол.
— Какъв номер казахте? — попита Леман, зает да пише припряно в бележника си.
— HRZ 417. Мисля, че достатъчно се нагледахме на това тук — Хелма дръпна Рут по-далече от количката.
— Намерихте ли обувката ми? — попита Рут през рамо.
— На задната седалка намерихме кремава дамска обувка, единадесети номер.
— Хубаво. Ако нямате нищо против, донесете ми я по-късно днес.
Двамата полицаи излязоха от моргата след Хелма и Рут.
— Мис Зукас, мис Уинтръп. Ще ви затрудни ли да дойдете до управлението, за да ни разкажете малко повече за контактите си с убития?
— И защо смятате, че трябва да търсим онази кола? — попита Хол.
— Не сега — твърдо отсече Хелма. — Искам да… Имам важна работа за довършване в библиотеката. Проверете паркингите и ми се обадете, ако откриете колата. Тогава ще говорим. Нали запомнихте — HRZ 417.
— Мис Уинтръп, нямате намерение да напускате града, нали? — обади се Леман.
— Не, защо? — Тя се извъртя към него, подпряла юмруци на хълбоците си. — Ей, момчета, да не мислите, че аз…
— Просто могат да възникнат още въпроси — припряно отвърна Хол. — Това е всичко.
Хелма поведе Рут към стълбата, но тя се запъна.
— А, няма да стане, Хелми. Краката не ме слушат толкова, че да пъпля по стъпалата. Или с асансьора, или ме остави тук.
Хелма преглътна на сухо и натисна бутона за повикване на кабината, най-сетне издърпа ръка от пръстите на приятелката си и си оправи якичката.
— Да знаеш, че има много да ми обясняваш — изсъска Рут, когато вратата се отвори.
— Мога да споделя с тебе каквото зная, но не съм сигурна, че се налага да давам „обяснения“ — каза й Хелма.
