Скуобли Харбър, ще проверим дали оня тип е оставил колата ми на някой от другите паркинги. Ако нито ние, нито полицията намерим колата до понеделник, обещавам да им напомня за задълженията им към гражданите.
Хелма оправи ремъка на чантата върху рамото си, за да не намачка блузата.
— Той вече може и да не е в този щат — напомни тя.
Рут врътна глава уверено.
— Не и с моята очукана, но вярна кола. Вярвай ми, не беше от хората, които си падат по антични сааби.
— И все пак…
— Замисляла ли си се някога за името на шефа Галънт? — прекъсна я Рут.
— Не съм. Защо?
— Как ти звучи Галънт? Сякаш е от приказките. Чаровният принц и храбрият принц4. Като име на някой от легендарните рицари, какво ще кажеш? С такава фамилия просто е бил обречен да си избере професия, в която ще трябва да спасява хора — ченге, лекар, пожарникар. Лесно си го представям като хлапе, как се заклева да брани своята мамичка, нейния ябълков сладкиш и американските ценности.
Рут започваше да говори несвързано. Време беше Хелма да си тръгва.
Някой почука на вратата зад Хелма. Тя отстъпи встрани, за да може Рут да отвори. На вратата нямаше дори шпионка, нито резе, само една хлабава ключалка, ключа от която Рут често губеше. Тя небрежно пристегна халата и прокара ръка през косата си, преди да отвори. Примижа срещу дневната светлина.
— Я, колко удобно. Тъкмо за вас говорехме — възкликна тя. — Намерихте ли колата ми?
Пред вратата стояха двама полицаи с фуражки в ръце. Единият беше Леман. На значката на другия пишеше Джордж Хол. Той беше по-възрастен, с посивяла коса и леко изпъкнало шкембенце. Леман кимна, щом видя Хелма, тя също леко наклони глава за поздрав.
— Съобщихте ли, че е изчезнала? — попита Хол, загледан в бележника си.
— Ами не съм. Още не. Но тъкмо това се канех да направя, може би утре или в понеделник, ако не я намеря дотогава. Момчета, точно навреме идвате.
— Кога забелязахте, че колата ви липсва? — попита Леман.
Рут сви рамене и вдигна ръце. Халатът й се разтвори. Двамата полицаи вежливо не отместваха погледи от лицето й.
— Не че точно е изчезнала. Бях в нея, а противният тип ставаше все по-отвратителен, затова изскочих и го оставих в колата. — Тя подпря ръка на хълбока си. — Да ви кажа, май отървах кожата.
Двамата полицаи се спогледаха, но лицата им останаха безизразни.
— Смятате ли, че поведението му ви е заплашвало с нещо? — попита Хол.
— Е, не чак дотам. Беше от ония с тънките вратлета, но при състоянието ми тогава стана твърде досаден, за да стоя при него дори минутка още.
— Дали ще можете да го разпознаете? — попита Леман.
Рут прехапа устни.
— Ами беше тъмно, а и аз си пийнах… — Сви рамене. — Да, ще мога.
— Бихме искали да дойдете с нас, за да го разпознаете.
Рут сведе поглед към босите си крака и халата. Докосна лицето си.
— Първо ще трябва да се облека, да се среша, да се изпишкам, все неотложни неща.
— Можем да почакаме.
— Значи досадникът решил да прибере колата ми, а? — разпалено попита Рут. — Бях сигурна, че ще я зареже някъде и тихо ще се изпари от града.
Двамата полицаи отново се спогледаха. Хол едва забележимо кимна на Леман.
— Все още беше във вашата кола — обясни Леман.
Каза го толкова хладнокръвно и делово, че незнайно защо гърлото на Хелма се сви.
— Как го хванахте? — не млъкваше Рут. — За превишена скорост ли? Да не се е уплашил, като е видял патрулна кола, и е отпрашил в нощта с надеждата да ви се измъкне? Откъде да знае, че моята мила вехта таратайка не може да се мери с полицейска кола.
— Открихме колата ви пред консервната фабрика — меко каза полицаят Леман. — А той беше в багажника.
— В багажника? — повтори Рут. — Че какво е правил в… — Очите й се разшириха.
— Ох! — тя притисна длан към устата си.
Глава 8
Посещение в моргата
— Да не си посмяла да ме оставиш сама — каза Рут на Хелма.
Пак се обърна към двамата полицаи и ги повика с показалец.
— Елате да ме почакате вътре. Можете да изпиете чаша кафе или уиски, както желаете.
— Благодаря, госпожо — отвърна полицаят Леман, — но ще останем отвън, докато се приготвите.
Рут вдигна рамене.
— Щом искате. Така обаче не ще ме накарате да побързам, да знаете.
Полицаите се дръпнаха от отворената врата, но Рут докосна ръката на Хол.
— Чуйте ме добре. Няма да дойда с вас, ако не ме придружи и моята приятелка Вилхелмина Зукас. Без нея няма да гледам никакъв труп.
— Мис Уинтръп, това не е проблем. Мис Зукас може да ви придружи.
— Добре тогава — изрече Рут, сякаш бе спечелила точка и тръшна вратата.
— Рут — започна Хелма и посегна към дръжката на вратата, — въобще нямам желание да видя още един труп. Първият ми беше предостатъчен.
— Разбира се, че ще го видиш — Рут смъкна чантата от рамото на Хелма и я остави на масата. — Спомни си, че този тип прояви доста похотлив интерес към тебе. Не искаш ли да научиш как изглежда? Може да го познаеш.
— Ако е мъртъв, едва ли има някакво значение.
Оживеното лице на Рут сякаш остаря отведнъж.
— Не бих могла да отида сама. За Бога, Хелм. Бил е в багажника на колата ми! — Тя притисна ръце към тялото си, трепереше. — Вече никога няма да карам тази кола. Щом отворя багажника, ще го виждам вътре, гушнал резервната гума. В моя багажник. Моля те, Хелма!
Хелма плъзна ръка по масата към чантата си.
— Приятелки сме, Хелма, нали? Винаги сме били. Кой знае, може и винаги да си бъдем приятелки. Две малки призрачета на старици, които си клюкарстват в пусто гробище. Ти нали не искаш да пропуснеш такова приключение, а? Моля те.
Хелма дръпна ръката си от чантата и махна към банята.
— Обличай се. Ще дойда с тебе.
Рут й се усмихна с благодарност и оголи големи равни зъби чак до венците.
— Само секунда — обеща тя и изприпка от кухнята, като пътьом пусна халата си на пода.
Хелма въздъхна и го вдигна, слушаше как приятелката й си тананика в банята. Метна халата върху стол и седна да чака. Рут беше права — Хелма беше любопитна кой е този мъж, разпитвал за нея. Библиотекарите общуваха с много хора в работата си и това често ги правеше обект на фантазиите в главите на някои от по-неуравновесените жители на града. Но още един труп… Още едно убийство в Белхавън…
— Според тебе дали са ми намерили обувката? — викна Рут от банята.
Хелма трепна гузно и забеляза, че несъзнателно бе разделила списанията и писмата на масата по размери в три спретнати купчинки. Здраво стисна ръце в скута си. Хелма Зукас нямаше навика да крещи на хора в други стаи, затова не й отговори.
Рут пак запя и Хелма се зачуди дали не беше някаква песен на „Бийтълс“. Можеше да познае само тяхната „Искам да държа ръката ти“. Всяка друга песен на „Бийтълс“ й звучеше като поредния вариант на „Искам да държа ръката ти“.
