Оттатък се тряскаха чекмеджета, шуртеше вода. Две убийства в Белхавън за някакви си три дни. Хелма си спомни, че последното убийство стана преди почти година. Класически случай — обезумяла от ярост съпруга бе намушкала с кухненски нож своя склонен към любовни приключения мъж. Запита се безучастно дали при този вид убийства домакинските прибори стават оръжие не по-рядко от пистолетите. Би могла да провери.
— Да тръгваме — подкани я приятелката й от вратата на кухнята.
— Ох, Рут! Що за тоалет си избрала?
— Това, скъпа моя, са дрехите ми за оглед на трупове. Моментът не е подходящ да се издокарвам.
Рут се бе облякла в черно — черна кърпа, вързана на главата й като тюрбан, черен пуловер и твърде дълга черна пола, черен чорапогащник и малко зловещи черни сандали на висок ток. Извисяваше се над Хелма. Ангелът на възмездието, Мрачният жътвар, Дарт Вейдър.
— Мисля, че е малко прекалено.
— Следователно не се чувствай задължена и ти да обличаш такива дрехи — изрече Рут и се понесе към външната врата. — Ооох! — изпъшка от дневната светлина и вдигна ръка да предпази очите си.
Двамата полицаи стояха до високата върба, надвесила клони над пътечката. Леман стъпка цигарата си на бетона.
— Готови сме, господа — заяви Рут и хвана под ръка двамата.
Хелма мислено ги похвали за невъзмутимостта — веднага тръгнаха в крак. Вървяха от двете страни на Рут — и двамата по-ниски от нея.
Хелма ги последва до черно-бялата патрулна кола, паркирана до нейния „Буик“.
Рут и Хелма седнаха отзад, метална мрежа ги отделяше от полицаите на предната седалка. Колата беше толкова чиста, сякаш някой я бе измил с ароматизиран препарат за дезинфекция.
— Дори само като се возя в тази кола, вече се чувствам виновна за нещо — прошепна Рут. — Като че съм хваната в супермаркет крадла.
— Представи си, че е такси — посъветва я Хелма.
— Въображението ми не е чак толкова развинтено. Според тебе какво са направили на оня тип, когото трябва да разпознаваме? И как е попаднал в багажника на моя „Сааб“?
— Вероятно не по свое желание.
Хелма тупна с длан по мрежата.
— Извинете. Моля ви, обяснете ни как е умрял този мъж?
— Застреляли са го — отвърна Хол.
— В багажника?! — възкликна Рут.
— Не — Леман извърна глава към тях. — Както изглежда, застреляли са го на друго място, а после са го оставили в багажника на вашата кола.
— Много ли беше… ъ-ъ, оплескано? — попита Рут.
Вкопчи ръце една в друга, после приглади полата по коленете си.
— Там имаше вестници — каза Хол. — Попили са онова, което би могло да ви съсипе багажника.
— Слава Богу, че не ги предадох за вторични суровини — промълви Рут.
— Знаете ли кой е той? — попита Хелма.
— Няма документи.
— Също като убития в библиотеката, нали?
Никой от полицаите не отговори. Остатъка от пътя изминаха в мълчание. Рут си гризеше ноктите и гледаше през прозореца.
„Бей Хоспитъл“, по-малката и по-непопулярната сред пациентите от двете болници на окръга, се намираше срещу полицейското управление, само на една пресечка от Обществената библиотека. Когато минаваха край библиотеката, Хелма закри лицето си с ръка, за да не я познае случайно някой от читателите.
Хол спря в ъгъла на паркинга, където личеше надпис „САМО ЗА ПОЛИЦЕЙСКИ КОЛИ“. Влязоха в болницата през отделението за спешни случаи.
Във фоайето седяха десетина души. Всички те, както и дежурната сестра на гишето се взряха в новодошлите. Всъщност само Рут прикова вниманието им. Черните й одежди — всички други бяха по къси ръкави. Нейният ръст. Нейната небрежна, но чувствена походка. Нейното лице, изразяващо откровено любопитство.
— Амазонка от джунглата — присмя се мъжки глас откъм столовете край стената.
— Дрисльо, който не излиза от клозета — отвърна весело Рут, без дори да го погледне.
Подът на фоайето беше облицован с плочки, а стените — голи. Звуците отекваха. Тракане на пишещи машини, гласове в най-различна степен на притеснение или професионално спокойствие. Болно момиченце с отпуснато тяло и зачервено от треската лице се бе облегнало на майка си. Един мъж седеше неподвижно и притискаше окървавена кърпа към коляното си.
— Ще се качим със служебния асансьор — заяви Леман и тръгна към коридора.
Хелма изпитваше неприязън към асансьорите — самата тя не би нарекла чувството си страх, по-скоро дълбоко вкоренено притеснение, когато се озоваваше затворена в пространство с размерите на гардероб, движещо се нагоре-надолу. Няма дръжки, няма прозорци, няма как да се измъкнеш, само ти остава да вярваш, че някакъв отдалечен от тебе механизъм ще си свърши работата да те издърпа и накрая ще благоволи да отвори вратата само защото натискаш бутонче колкото капачка на бутилка.
— Не може ли по стълбите? — попита тя.
— Не се дръж като гъска — Рут я прихвана за ръката. — Защо да ходим, щом можем да се возим?
„САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“ гласеше надписът на асансьорната врата, изпъкнал върху квадрат флуоресцентна боя.
— Жълто с ярка видимост — отбеляза Хелма, докато полицаят Леман натискаше бутона до вратата.
— Какви ги говориш, Хелм? Май започна да бълнуваш.
— На такъв фон е надписът — обясни тя. — Нарича се „жълто с ярка видимост“. Боята е разработена специално за автомобили на аварийните служби и предупредителни обозначения. Не е цвят, който се среща в природата, и затова на теория би трябвало повече да се набива в очи. За съжаление хората твърде много са свикнали с червеното като символ на тревога и не реагират правилно на този жълт цвят.
— От него ме боли главата — съобщи Рут. — А червеното ме кара да се сещам за кръв. Задейства всички първобитни тревоги в мен.
Вратата се дръпна и откри широка празна кабина. Стените бяха тапицирани с дебела мека тъкан. Влязоха и Хол натисна бутона за трети етаж.
— Моргата не е ли долу? — попита Хелма.
— На третия етаж е — осведоми я Хол.
— Това ми се струва неподходящо. Подземието се охлажда с по-малко разходи, отколкото третия етаж.
Вратата се затвори като окото на гущер. Четирима в една тапицирана кутия.
— Обяснете това на ония, които решават какво как да се прави — неохотно отвърна полицаят Хол.
— Високата резултатност и икономиите би трябвало да са цел на всяка служба, особено на онези, които работят със средства на данъкоплатците — заяви мис Зукас.
Асансьорът ги понесе нагоре. Хелма стисна ръце, за да не се подпре на стената.
— Аха, така си е. По това сме на едно мнение — каза Хол.
Леман оправи гънките на синята си риза под колана.
— Забелязахте ли да липсват вещи от апартамента ви?
Хелма поклати глава. Защо такова дълго пълзене само два етажа нагоре?
— Не. Нищо. Само е ровено.
Рут се отлепи от тапицираната стена, на която се облягаше, и изграчи:
— Липсващи вещи ли? За какво говорите? От твоя апартамент ли, Хелми? Някой да не го е разбил? Защо не ми каза?
Цифрата 3 над вратата светна, кабината леко се разтресе и вратата се плъзна встрани. Хелма избърса ситните капчици пот около устните си.
— Не беше нещо страшно — обърна се към Рут. — После ще ти обясня.
