Тя се обърна по гръб и пъхна длани под главата си. Спалнята бе обляна от розова светлина. След като закара Рут до къщата й, Хелма се отби в денонощен магазин и купи две нощни лампички — по една за спалнята и хола. За нещастие в магазина имаха осветителни тела само за детски стаи, затова на едната се хилеше клоун, а другата беше украсена от ярка маргаритка с лице в средата.
Две седмици.
Хелма се доверяваше на подсъзнанието си. Често то й помагаше насън. Веднъж легна, притеснена как да натика книгите по изкуство с нестандартни размери в и без това претъпканите рафтове. Щом се събуди, вече разполагаше със съвсем разумно решение — премества грамофонните плочи в склада и оставя в залата каталог, по който да ги търсят посетителите, а на тяхно място слага книгите.
„Недей да мислиш за това, предупреди се тя. Ще го прогониш. Ще изплува от само себе си.“ В стаята за секунди проехтя музика и заглъхна. Някаква кола профуча в нощта.
Хелма се измъкна изпод завивките. Боса и по нощница се завлече до хладилника и взе пратената от Брус кутия. Беше останало единствено парче kugelis. Взе го с пръсти и захапа солената вкусна смес. Докато дъвчеше, оглеждаше смълчания си апартамент и си припомняше петъчната нощ — завъртялата се дръжка на вратата, нахлуването, шефа Галънт, който снемаше отпечатъци от пръстите й.
Две седмици.
Надъвканият от Рут молив и следите от техните безпомощни опити да разгадаят листчето още бяха на масата до книгата за организационните взаимоотношения.
Хелма преглътна и последната хапка kugelis. Облиза мазнината от пръстите си. Вече знаеше какво означаваха тези две седмици.
Това беше срокът, за който се даваха книгите в Обществената библиотека на Белхавън.
Включи лампата над масата и взе книгата. Четири дати за връщане за една година, последните две — 24 март и 21 април.
После погледна листа със загадъчните букви, цифри и дати. Черно на бяло — 10 март и 7 април. Точно по две седмици преди датите за връщане на книгата. За да бъде върната на 24 март и 21 април, трябва да са я взели на 10 март и 7 април — датите, записани на листа.
Четвъртъци. Все четвъртъци. И трупът на Ърни Ларсен бе открит в четвъртък.
Пулсът на Хелма се ускори. Седна, стиснала книгата със скучното заглавие, уверена, че в нея се крие много повече, отколкото предполагаше досега. Но какво? Огледа обложката. Нищо странно. И отвътре по кориците нямаше нищо написано.
Разтвори книгата на масата и започна да я прелиства страница след страница, търсеше подчертани или оградени думи. Плъзна поглед по 49-а страница, „тайната страница“ на библиотеката, където винаги слагаха печат. Нищо.
Още не знаеше какво държи в ръцете си, но книгата беше свързана с листчето, може би дори с убийствата, в това поне не се съмняваше. Трябваше да я скрие.
Издърпа от рафта „Историята на Шотландия“. Беше с подходящи размери. Свали обложката и я сложи на книгата за организационните взаимоотношения. И върна вече замаскираната книга на мястото й до „Истинският живот на кралското семейство“. А другата, за шотландската история, отнесе в задната спалня, остави я на нощното шкафче с молив между страниците за двореца Фолкланд — все едно, че я е чел някой гост.
Хелма спа неспокойно до шест и половина, когато се отказа от опитите да се унесе отново и полежа със затворени очи, стараеше се поне да отпусне мускулите си. Но в зеленикавото езеро, което си представяше, неспирно нахлуваха телефонни обаждания, книги и трупове.
Събуди се окончателно от стряскащата мисъл, че може би се намира в опасност. Никога не бе застрашавана от нечие
Дръпна завивките до носа си и вдиша сънената топлина на леглото. Нали всеки човек вярва, че е безсмъртен, неуязвим, неудържим? Дори Ърни Ларсен и мъртвият тип, досаждал на Рут, сигурно са били убедени, че живеят сякаш под закрила, че ще умрат спокойно в леглото си след дълга, приятна старост.
Както се обръщаше от един хълбок на друг, накрая усука чаршафа под себе си. Придърпа надолу нощницата и седна на леглото. Нямаше смисъл да мързелува повече.
В неделя Хелма обикновено отиваше в „Свети Александър“ за литургията в десет часа. Ако сега не се мотаеше излишно, би могла да стигне навреме за литургията в осем.
Застанала пред огледалото в хола, тя закрепи с фиба на главата си кръгла дантела. Църквата вече не държеше на правилото жените да са с покрити глави по време на литургия, но през годините, когато ходеше на неделно училище по вероучение, наградата за добро поведение беше точно това жадувано пакетче, а монахините ги даваха толкова рядко. Прилежно сгънато, вътре се мъдреше скромно кръгче дантела. В чекмеджето, където Хелма държеше чорапогащниците си, имаше още три неотворени пакетчета. Не знаеше какво друго да прави с тях, освен да ги носи.
Когато влезе в дървената църква, видя само редици посивели глави. Прекръсти се пред съда със светена вода. През восъчната миризма на свещите долавяше ароматите на парфюми и „Олд Спайс“. Не бе идвала за литургията в осем часа повече от година и приятно се изненада, че имаше съвсем малко деца.
Веднъж Рут я попита:
— Защо още ходиш на църква?
— Защото винаги съм го правила — бе отвърнала Хелма.
Но сега не успяваше да се съсредоточи. Опитваше се да следи службата в требника пред себе си, но все се разсейваше. Щом в ума й нахълтаха мисли за убийства и загадки, тя решително извърна поглед към оброчните свещи с потрепващи като насън пламъчета, а миризмата на разтопен восък будеше спомени за всички литургии, на които бе присъствала през живота си.
Стана за четенето на евангелието, но мислеше за своя братовчед Рики и баща му. Когато умря, чичо Мик бе по-млад, отколкото Хелма в момента. Всъщност тогава всички негови сестри и братя бяха около сегашната възраст на Хелма. Потрепери.
Старицата зад нея изшътка и тя изведнъж осъзна, че всички в църквата сядат, само Хелма стърчеше.
Не можеше да намери думите на псалма. Забравяше молитвата. Требникът падна на пода. Нямаше смисъл да се насилва. Когато хората от предните редове станаха и се наредиха за причастие, Хелма се измъкна от църквата.
Утрото беше тихо и светло, по сенчестите извивки на залива още се гушеше влажна рехава мъгла. Зад гърба й от църквата се понесе последното „Да възблагодарим Господа наш“. Набожността на другите сякаш натежа като товар на раменете й, докато бързаше към своя „Буик“.
След шест пресечки спря пред пекарната „Сънлайт“ и си купи един-единствен кроасан. Осем души се бяха наредили пред съскащата и клокочеща кафе машина в очакване на чашите си с гореща течност.
— Предпочитам да го сложите в кутийка, а не в пликче — каза тя на продавача.
— Добро утро, мис Зукас.
Хелма се обърна и се блъсна право в шефа Галънт. Бялата пластмасова кутийка изскочи от ръката й и той я улови с едно-единствено точно движение.
Протегна другата си ръка и прихвана Хелма, защото изведнъж съвсем необяснимо краката на мис Зукас отказаха да я държат.
— Добре ли сте? — попита той, а от усмивката му се появи трапчинка на едната буза.
Хелма изпъна рамене и се отдръпна.
— Да, добре съм. Наистина. Благодаря.
— Ето ви закуската.
— Благодаря.
— Искате ли да седнем някъде? Помислихте ли за онова, което обсъдихме вчера?
