Убийства в библиотеката

— Трябва вече да се прибирам. Съжалявам.

— Тогава друг път.

— Друг път — повтори тя и припряно излезе от пекарната „Сънлайт“.

Докато кроасанът се подгряваше в малката фурничка за сандвичи, Хелма си взе неделния вестник, запокитен между саксиите с маргаритки, и махна от него червения ластик.

Голямо заглавие на първа страница гласеше: „УСТАНОВЕНА САМОЛИЧНОСТТА НА ВТОРИЯ УБИТ“, над снимка на шефа Галънт, разговарящ с двама униформени полицаи. Суровото му изражение много се различаваше от вида му на живо.

Хелма сгъна вестника за по-удобно и го сложи до ленената салфетка. Сипа си портокалов сок, нареди до чинията си бурканчето с малиново сладко и кутията с масло.

Взе кроасана от фурничката и намаза върху него парче масло, за да се стопи и попие. Отпи от сока. Пое дълбоко дъх, облегна се на стола и взе вестника.

„Жертвата на второто убийство за три дни е разпозната като лицето Калвин Уитингтън, съобщи късно снощи началникът на полицейското управление Уейн Галънт. Уитингтън, с постоянен адрес в Лос Анджелис и регистриран като «предприемач», през 1981 година е бил обвинен в Ню Йорк за незаконно присвояване на пари. Делото е било прекратено поради липса на доказателства. Мистър Галънт заяви, че всички версии ще бъдат проверени най-внимателно, но засега няма данни убийството на Уитингтън да е свързано с това в библиотеката.“

Хелма набързо прегледа останалата част от статията, искаше да види дали някъде са споменати тя или Рут. С облекчение се върна в началото и по-съсредоточено прочете целия репортаж.

Ърни Ларсен от Чикаго и Калвин Уитингтън от Лос Анджелис. Твърде голямо разстояние имаше между двата града. Но книгата и жълтото листче някак обединяваха всичко. Не знаеше точно как, обаче тези предмети имаха голямо значение за някого: за убитите и за онзи, който ги бе убил.

Прехвърли листовете, на които писаха тя и Рут. Успяха само да подредят буквите в различни думи, също като в детска игра — я да видим кой ще измисли повече думи от буквите в „болница“? Решението на загадката не им беше по силите. Време беше да предаде тази информация на шефа Галънт. Може би неговият „обучен“ полицейски ум ще успее да открие смисъла. Тя се извърна към библиотеката в хола. „История на Шотландия“ си беше на мястото.

Хелма сгъна салфетката и се обади на майка си.

— О, ти ли си, Хелма? Много мило, че ми се обаждаш — изрече тя с такава радост, че дъщерята си призна гузно — повечето пъти майка й я търсеше по телефона.

— Ще дойдеш за вечеря, нали?

— В пет. Ще донеса малко чай с лед.

— Добре, миличка.

— Мамо, мислих си за братовчеда Рики.

— Искаш ли да напиша и твоето име на поздравителната картичка, която ще му изпратя?

— Не, благодаря. Рики напомня ли ти за някого?

— Разбира се — въздъхна майка й. — Прилича на целия си род.

— А на татко?

— Да, Хелма, забелязвам някои прилики.

— О, така ли?

Гласът на Лилиан се смекчи.

— Бихме могли да наречем Рики несъвършен вариант на баща ти.

Хелма се засмя заедно с майка си.

— Хелма, тъкмо тази сутрин си казвах колко се радвам, че ме убеди да се преместя тук — сподели Лилиан.

— Аз също, мамо.

Облаците над залива се разнасяха. Лъч светлина докосна водата и тя заискри. Денят обещаваше да бъде слънчев и топъл, почти като през лятото. Часовникът в кухнята показваше дванадесет часа и пет минути. Би било глупаво да не се възползва от такава прекрасна неделя. Набра номера на Рут.

— Какво искате? — тросна се Рут веднага след първия сигнал.

— Не е ли малко рано да си толкова кисела? — попита Хелма.

— Не ми се подигравай. Още не съм си помирисвала леглото. Вдъхновението ме нападна посред нощ и ще бъдеш доволна да научиш, че почти завърших нова картина — живописен образ на събитията през последните дни. Прелива от червено.

— Прочете ли вестника?

— Този блудкав клюкарник ли? Не съм си направила труда. Защо?

— Името на убития мъж е Калвин Уитингтън. — Хелма й прочете най-важното. — Е, във вестника не съобщават много факти.

— Скъпа ми Хелма, а може би им липсва едно ключово парченце, за да наредят пъзелчето? Защо просто не подхвърлиш това листче на героя на твоите мечти? Едва ли очакваш да разкрие престъпленията, когато ти стискаш една от уликите.

— А къде остана гръмкото ти изявление, че си с мен, каквото и да реша? — попита Хелма.

— Казах ли такова нещо?

— Да.

— Пияна ли бях?

— Не.

— Значи ще бъде както съм казала.

— В момента почиваш ли?

— Само чакам да засъхне охрата. Защо?

— Искаш ли да излезеш на разходка с мен?

— Очертава ли се хубавото време да не трае дълго?

— Може и това да стане.

Рут помълча.

— Ще вечерям с майка си, затова няма да ходим много — увери я Хелма.

— Добре. Навита съм. Кога и къде?

— Ами долу до яхтклуба. Виждам, че няколко яхти вече излязоха в залива. Ще мина да те взема, когато си готова.

— Дай ми двайсетина минути да си измия боята от косата.

Рут стърчеше на алеята пред къщата, облечена в яркочервен панталон, свършващ малко под коленете й, и с жълта фланела. Пурпурна кърпа стягаше прибраната назад коса.

— Нещо новичко? — попита тя и дръпна силно вратата на буика.

— Може и да има. Реших утре да предам уликата, както я наричаш ти, на шефа Галънт.

— Ами виж какво, знам, че ти каза, че аз съм казала колко ще те подкрепям, но според мен това си е най-умното решение. Този код или каквото ще да е може веднага да клекне пред обучения полицейски ум.

Пак този израз!

— Надявам се — изхъмка Хелма.

— Скъпа моя, той ще ти бъде толкова благодарен за съдействието в разгадаването на тази малка гнусна историйка! Пък знае ли се как ще ти изрази благодарността си?

— Говориш като майка ми.

— Опазил ме Господ!

Край пристана се редяха една след друга скъпи яхти, катери и корабчета. Блестяха под слънцето, от тях по водата се носеха приглушени гласове, вълничките се плискаха, от време на време някоя чайка се обаждаше с остър писък. На запад ясно се виждаха островите, а на изток — планините.

— Хайде да повървим по пристана — предложи Хелма.