— Вземи спасителните жилетки.
Хелма и Рут безмълвно наблюдаваха мистър Ъпман, който привърза яхтата към оранжевите фендери на пристана. Хелма за миг помисли дали да му помогне, но веднага се отказа.
Светлината се отразяваше от маслените петна по водата до пристана и се пръскаше в дъгоцветни искри. През безбройните мачти последните отблясъци на залива преливаха от розово в пурпур. Беше хубав ден. Хелма съжали, че го пропусна.
Мистър Ъпман с лекота скочи на пристана и пусна хладилната чанта до себе си. Подаде ръка на Хелма и Рут.
— Ще ви откарам по домовете — предложи той.
Рут хвана ръката му и се изправи колебливо. Яхтата се залюля и тя ахна, размаха свободната си ръка като крило на вятърна мелница в опит да запази равновесие. Хелма я улови здраво.
— Да, поне това можеш да направиш — с укор се обърна Рут към мистър Ъпман. — Можеш да напишеш и извинителна бележка до майката на Хелма.
Щом стъпи на пристана, Рут се свлече върху хладилната чанта и подпря лакти на коленете си.
— Хелма, моля да ме извините, че пропуснахте вечерята с вашата майка — каза мистър Ъпман с протегната към нея ръка. — Ако желаете да й обясня случилото се, ще направя това най-охотно.
— Не, благодаря — Хелма стъпи върху релинга на яхтата и се престори, че не забелязва ръката му. — Способна съм и сама да обясня на майка си каквото и да било.
— Вероятно вече се е обадила на шефа Галънт с надеждата, че те е натиснал на задната седалка в някоя полицейска кола — обади се Рут.
— О, не знаех… — промълви мистър Ъпман, все още с протегната ръка към Хелма, която сама прекрачи на пристана. — Значи вие и началникът на полицията…
— Моля ви, не обръщайте внимание на Рут, тя говори глупости.
— Не аз ги говоря, а майка ти.
— Рут!
— Извинявай.
— Ще тръгваме ли? — подкани ги мистър Ъпман.
— И то веднага!
Рут се облегна тежко върху рамото на Хелма.
— Нека ви хвана под ръка — предложи мистър Ъпман, взе хладилната чанта и протегна другата си ръка към лакътя на Рут.
— А, не — тя притисна ръката си плътно до тялото. — Като гледам, днес вече достатъчно ми помогна.
— Можеш ли да ходиш? — попита я Хелма.
— Не по-зле от тебе.
Мистър Ъпман тръгна пред тях. Рут се озърна през рамо към яхтата и ръгна с лакът Хелма.
— Видя ли? Не бях толкова къркана, колкото си мислеше.
— За какво говориш?
Рут посочи кърмата на яхтата.
— За лодчицата на дъртия Ъпи. Казва се „Морска вълчица“, а не „Морски вълк“. Ти обаче все трябва да търсиш някаква връзка с книгите, нали така?
Хелма се взря в тъмните ръкописни букви по кърмата — „Морска вълчица“.
— Поздравявам те — каза на Рут. — Значи можеш да четеш.
— Цъ, цъ — Рут се облегна още по-тежко върху Хелма. — Сарказмът не ти подхожда.
Мистър Ъпман чакаше да го настигнат.
„Морска вълчица“, а не „Морски вълк“. Нещо зашава в паметта й.
Мистър Ъпман се изкашля.
— Надявам се, че и друг път ще ми гостувате на яхтата, стига да отделите време. Днес не ни потръгна добре. Следващият път бихте могли вие да подберете припасите.
— Бих искала да си поговорим с тебе за онова вино — надигна глас Рут.
Мистър Ъпман се закова на място.
— Извинете — каза мъжки глас зад гърбовете им и те отстъпиха встрани, за да пренесе човекът грамадната си платнена торба.
Мистър Ъпман потупа хладилната чанта.
— Искам да знаете, че бутилката от виното е тук и още утре ще я занеса за анализ в лабораторията на полицейското управление. Щом получа резултатите, веднага ще ви съобщя.
— Да бе, голяма полза ще имаме — изръмжа Рут.
— Рут, било каквото било. Поне ще знаем какво е съдържало виното — успокои я Хелма.
— Ама хората разправят — затваряй кокошките, преди да е дошла лисицата…
— Желаете ли да ви откарам в болницата? — попита мистър Ъпман. — Може би така е най-правилно, ако усещате и други симптоми.
— Остави тая работа — каза Рут. — Достатъчно познати са ми симптомите, за да знам, че вече се оправям.
— А вие, Хелма? — настоя той.
— Много по-добре съм — увери го тя.
Когато минаваха край сградата на яхтклуба, оттам излизаше жена с дълго до коленете кожено палто. Млад мъж, облечен в строг костюм и вратовръзка, отвори вратата пред нея. Виж ти — в Белхавън имало и портиери!
— Ал! — извика жената с вдигната ръка, сякаш спираше такси, и затропа към тях с токчетата си.
— Здравей, Бренда. Как си?
— Добре, но всички бихме се чувствали още по-добре, ако минаваш насам по-често. Къде се губиш напоследък?
— Имаме много работа в библиотеката. — Мистър Ъпман неловко прехвърли хладилната чанта от ръка в ръка.
Бренда драматично завъртя очи. Около нея се разнасяше аромат на гардении.
— Божичко, разбира се. С всички тези убийства под носа ти.
Тя само плъзна преценяващ поглед по Рут и Хелма и след секунда вече не ги забелязваше. Всички стояха под живачната лампа, придаваща на кожата им неестествено ярък зеленикав оттенък.
— Как беше — „Луната е от сирене зелено…“ — незнайно защо изтърси Рут.
— Бренда — мистър Ъпман махна с ръка към Хелма и Рут, — позволи ми да ти представя…
Бренда вдигна ръка с лакирани дълги нокти.
— Ал, само не тази вечер. Бързам. И по-скоро мини да се видим, нали?
— Разбира се. — Мистър Ъпман все местеше хладилната чанта в ръцете си, сякаш не знаеше какво да прави с нея.
Бренда леко плъзна върховете на пръстите си по бузата му и го дари с въздушна целувка. Рут намигна на Хелма и каза на мистър Ъпман:
— Ъпи, тая може да те схруска наведнъж и да си свари бульонче от костите ти.
Мистър Ъпман не отговори. Намести очилата на носа си и ги поведе през паркинга към своето комби. Рут и Хелма се настаниха, а той вдигна капака отзад, за да прибере чантата. Купето на колата миришеше на цигарен дим. Освежител за въздух във формата на зелена елхичка висеше над радиокасетофона.
— Искам да проспя поне две седмици — промърмори Рут и изпружи крака.
— После може пак да ми се появи желание за живот.
Задният капак на комбито тресна, последван от хрускащия звук на счупено стъкло.
— По дяволите! — изруга мистър Ъпман.
— Какво стана? — попита Хелма.
Отвори вратата, за да излезе. Твърде бързо. В очите й светнаха сини точици, почерняха и изчезнаха. Тя се свлече на седалката.
Мистър Ъпман мина откъм нейната страна, стискаше очилата си в ръка. Лявата лупа беше напукана. Той примижа срещу Хелма.
