но сега нямаше избор — пред стълбището имаше четливо изписана табела „Затворено за ремонт“.
Неохотно застана пред вратата на асансьора и натисна бутона за повикване.
Метален звън обяви слизането на кабината във фоайето.
Черната врата гладко се плъзна встрани, всички стояха вътре, рамо до рамо. Развеселени, устните им още разтеглени от смеха след някаква шега, наредени плътно, запълнили асансьора, живи и топли под светлината на лампата в кабината.
Нейният мъртъв баща стоеше в средата, със загоряло лице и твърде късо подстриган. До него беше дядо й, зад тях — чичо Мик и леля Алдона. А в ъгъла палавата леля Панси побутваше с лакът чичо Тони.
Щом забеляза Хелма, баща й я зяпна учудено, влажните му устни се отвориха в усмивка. Плесна веднъж с ръце, силно и радостно, после вдигна ръка да я повика.
— Татко! — изкрещя тя, чантата й падна на пода.
Вратата на асансьора зееше все така отворена. Еднаквите им очи се взираха в нея. По бузите им играеха трапчинки. Пристъпваха наместо, усмихваха се, сместиха се по-плътно към стените, за да направят място в средата, между бащата и дядото на Хелма, колкото тя да се промъкне при тях.
Баща й протягаше ръка с деформираното кутре, излезе по-напред, но не прекрачваше във фоайето. Хелма също се пресегна към него, първо трескаво, после по-колебливо, спря пред линията, отделяща я от вратата на кабината, почти докоснала пръстите му.
Ръката й се отпусна.
— Татко — повика го отново безпомощно, защото звънецът отекна.
Вратата се плъзна безшумно. Всички се усмихваха, но вече натъжено, подканящото кимане се превърна в сбогуване. Блестящите очи на баща й жадно се взираха в нея, сякаш вече никога нямаше да се срещнат.
Хелма се събуди от съненото полюшване на света и тихото механично бръмчене. Сгърчи лице от тежките удари на пулса в главата си. Къде ли се намираше? Лежеше неподвижно със затворени очи и дишаше с диафрагмата — вдишване, докато преброи до четири, задържане до четири, издишване до осем. Съсредоточи се единствено в дишането си. Пет пъти, десет пъти. Десет вдишвания и издишвания обикновено бяха достатъчни, сега се наложи да стигне до двадесет. Това винаги помагаше.
Отвори очи. Покривка на койката, лъскаво дърво, кръгло прозорче. Боцкащо вълнено одеяло я завиваше до шията. Тя преглътна тежко и провери дали беше облечена — беше, дори с обувките на краката си. Усещаше гаден вкус в пресъхналата си уста, като от разваленото сирене, което веднъж беше изяла от невнимание. Опита да завърти глава и се надигна на лакти. Беше в кабината на яхтата.
В здрача различи безупречно почистения кухненски кът, прилежно подредените карти с етикети, избърсаната до блясък маса. Хелма погледна лявата си китка в светлината от илюминатора. Почти осем и половина.
Осем и половина! Спала е седем часа! Майка й сигурно отдавна е изпаднала в паника. Но как е могла да спи толкова дълго? Спомни си замайването и ужасно разкривените образи в погледа си. Невъзможно бе да е изпила толкова много. Дори Рут не прекали чак дотам. А къде ли беше Рут?
Хелма се подпря с две ръце и се надигна от леко поклащащата се койка. Черни и златисти ивици се стрелкаха в очите й. Хвана се за шкафа и зрението й се проясни постепенно. Въпреки тежките удари в главата поне виждаше нормално кабината и люка.
Стъпалата нагоре й се сториха мъчително стръмни. Изпълзя на ръце и колене, издърпа се през люка в гаснещата светлина на вечерта.
Рут още лежеше, подпряла глава на възглавничката и отворила уста. Беше завита с подобно одеяло като онова на койката. Хелма се взря в Рут и забеляза, че бърчеше нос.
Платната бяха свалени, яхтата леко се тресеше от равномерния ход на двигателя. Мистър Ъпман стоеше до руля, захапал цигара, оглеждаше светлинките на пристана. Не забеляза Хелма. Спокойно управляваше своята яхта с една ръка.
Тя долови миризмата на дизелово гориво. Забеляза наоколо и други яхти, със запъхтени и боботещи мотори. Приглушени разговори се разнасяха надалеч по водата. Бавно се придвижваха в дълга колона лодки и корабчета, връщащи се в пристанището за през нощта. Хелма се сети как кравите на дядо й стъпваха мудно една след друга по дълбоката пътека, издълбана покрай оградата от тежките им стъпки. Връщаха се в обора, за да бъдат издоени.
Тя се подхлъзна на палубата и се хвана за люка. Мистър Ъпман метна цигарата си във водата и протегна ръка да я прихване.
— Хелма! По-добре ли сте сега? Толкова съжалявам. Не знам защо стана така. Мога само да предположа, че във виното е имало някакъв примес.
— Ужасно ме боли главата — съобщи тя, седна и разтри челото си. — На вас как ви се размина?
Мистър Ъпман се усмихна смутено.
— Нали въобще не пих. Исках и аз да си сипя, но като видях как ви събори, отказах се.
— Откъде купихте това вино?
— Не си спомням. Днес го взех от мазето. Мисля, че бутилката отдавна беше там.
Хелма чукна с нокът по часовника си.
— Майка ми сигурно е много уплашена. Трябваше да вечеряме заедно. Защо толкова се забавихте в залива? Спомням си ясно… е, не чак толкова ясно, как казахте, че се връщаме към пристанището.
Мистър Ъпман седна до нея.
— Повярвайте ми, точно това исках да направя, а и би трябвало в подобно положение. Но когато и двете заспахте, реших да останем в залива, докато се опомните. Стори ми се най-подходящото решение.
— Искате да кажете, за да не ни видят в това състояние?
Той сви рамене.
— И за да не разваляте доброто име на библиотеката — уверено продължи Хелма.
Мистър Ъпман поклати глава.
— Просто за да не изпадаме в неловко положение. Не се отдалечавах много. Уверявам ви, ако имах и най-малкото съмнение, че състоянието ви се влошава, веднага щях да подкарам към пристанището.
— Признателна съм ви, че постъпихте тактично — каза му Хелма. — Вече трябва да събудя Рут.
— Тя изпи повече от вас.
— Все пак имам намерение да я събудя — Хелма се премести до главата на приятелката си.
— Рут, хайде — подкани я с потупване по рамото.
Хъркането спря, Рут изпъшка.
— Събуди се, Рут. Стана късно.
— О, Боже! — изстена тя и закри очите си с длан. — Толкова злини ли съм сторила, че ме наказваш?
— Нищо не си направила. Но е късно и сме почти до брега.
Хелма я дръпна за ръката и Рут седна, олюляваше се несигурно от поклащането на яхтата. Махна одеялото от раменете си. Преви се напред и притисна ръце към лицето си.
— Искам само да умра.
— Няма да е днес — увери я Хелма.
Рут вдигна глава и с надебелял глас попита мистър Ъпман:
— Пак ли си направил нещо смахнато като оня път, когато отидохме в къщата на твоя приятел до брега и ме помоли да…
— Не, кълна се — побърза да я прекъсне мистър Ъпман. — Двете пихте от това вино, а аз не. И двете се „отнесохте“, както казват. Не знам каква е причината.
— Вино-убиец — промърмори Рут. — Такова нещо ми се случва за пръв път.
Мистър Ъпман намали оборотите на двигателя и майсторски промуши яхтата на мястото й в редицата. Навсякъде наоколо се чуваха смекчени от вечерния въздух гласове:
— Хвани въжето!
— Прибери сака.
— Нали не си забравила ключовете?
