жена, Хелма им кимна и се усмихна с желанието да изглежда невъзмутима като опитен мореплавател. Наблизо кацна чайка и се зае да оправя перата си с човка. Хелма не бе плавала с яхта от девическите си години в Мичиган. Тогава Доналд, който живееше някъде по източното крайбрежие, дойде на гости на роднини за цялото лято. На него отдаде девствеността си. Всеки слънчев ден прекарваха на миниатюрната му петметрова яхта. Най-щастливото лято в живота й.
Рут и мистър Ъпман се подадоха над люка с бутилка вино и две чаши. Рут подхвърли възглавничка на Хелма.
— Седни на това. Пази си дупето.
Хелма я подложи на седалката и се облегна назад.
— Приятно е — съобщи на другите двама.
— Че ние още не сме се отдалечили от пристанището — каза Рут.
— Зная за какво мислите. — Мистър Ъпман погледна Хелма. — Щом стъпя на борда и вече чувствам, че съм избягал от всичко. Забравям неприятностите, те остават на сушата.
— А напоследък ни се събра много за забравяне — вметна Рут.
Мистър Ъпман кимна сериозно.
— Последните няколко дни бяха истинска трагедия за нашия град. Убийствата…
— А вие смятате ли, че между двете убийства има връзка? — попита го Хелма.
— Задавах си този въпрос. Въпреки написаното в местния вестник вярвам, че има някаква връзка. Просто е твърде необичайно тук да се случат две убийства на непознати в града хора.
— Но каква е тази връзка? — намеси се Рут. — Единият бил от Чикаго, другият — от Лос Анджелис. Единият — обикновен скитник, а другият бил забъркан в тъмни афери. Искам да кажа, че на мен „предприемач“ не ми говори нищо за работата му.
— Може да са били замесени в какви ли не отвратителни престъпления — предположи мистър Ъпман. — Ако си представите обаче целия свят, без дори да споменаваме самолетите, Чикаго и Лос Анджелис не са толкова отдалечени места. Но ми се иска да не бяха избрали Белхавън и нашата библиотека за сцена на тази драма.
Наля вино в двете чаши и ги подаде на Хелма и Рут.
— Благодаря. Вие няма ли да пиете?
— Щом навлезем в залива и закрепя платната, ще се присъединя към вас.
— Наздраве — каза Рут и двете с Хелма чукнаха чашите си.
Глава 12
С яхта по залива Уошингтън
Хелма придрямваше под топлото слънце, подпряла глава на релинга и затворила очи. Яхтата на мистър Ъпман се плъзгаше през водата с тих шепот, леко я полюшваше като кротък кон. От движението слаб ветрец рошеше косата й. Тя отметна глава назад и слънцето погали шията й. Мелодия в ритъм с вълните запълни нейното съзнание, но когато реши да си затананика, гърлото й сякаш бе онемяло от леност. Отвори очи и се взря в правата стрела на мачтата, като че докосваща небето. Но тя шеметно се завъртя пред погледа й. Хелма пак затвори очи.
— Ей, Хелма!
— Ъ-ъ?
— Ти как ши? — изфъфли Рут.
Рут за кой ли път изпи много. Хелма се надигна с намерението да й каже това.
— Рут… — започна тя.
Лицето на приятелката й сякаш се увеличи, после се сви разкривено.
Да, Рут се бе напила, но Хелма знаеше, че самата тя глътна съвсем малко, преди скришом да излее чашата в залива. Алкохол по обяд би означавало да прекара доста неприятно останалата част от деня.
Цялата яхта, блещукащата вода, дърветата и хълмовете на отсрещния бряг се кривяха като отразени в лъжица. Усещаше главата си прекалено тежка.
— Олеле, Рут! — промълви Хелма, опитвайки се да задържи главата си изправена.
— Какъв ден — обади се мистър Ъпман някъде над нея. — За пръв път тази година.
Хелма отвори очи, мускулестите му бедра потрепваха наблизо.
— Вие… — изрече тя, но не можа да продължи.
— Лошо ли ви е? — попита той. — Рут? Хелма? Какво ви е?
Отпусна се на коляно до Хелма. Тя усети хладната му длан на челото си. Очите му зад дебелите лупи изглеждаха огромни.
— Гади ми ше — измънка Рут и се просна на кърмата.
Провеси глава над релинга и повърна обилно.
Хелма се мъчеше да докопа яркочервения панталон. Рут се отпусна и се свлече опасно от релинга. Ръката на Хелма стисна само въздух.
— Божичко! — провикна се мистър Ъпман.
Хелма смътно видя как скочи и хвана Рут за раменете. Потупа я по гърба, защото тя хълцаше неудържимо.
— Нещо не е наред ли? — попита някаква жена.
Хелма различи неясно черен моторен катер, доближил яхтата. Подскачаше по вълните — нагоре, когато яхтата на мистър Ъпман хлътваше, после обратно. Други лодки пъстрееха из залива и се мержелееха пред очите й — бели и цветни платна, стремителни скутери, които ту се раздвояваха, ту се сливаха, горделиви корабчета, които изведнъж й се струваха грамадни като фериботи.
Хелма се опита да вдигне ръка, както правеха в училище. „Извинете. Моля ви, отведете ме от тази яхта. Веднага.“ — Добре сме, благодаря ви — отвърна мистър Ъпман. — Само лек пристъп на морска болест.
— Не е свикнала с морето, а? — засмя се някакъв мъж.
— Сигурно.
Ръката й тежеше. Падна в скута й.
Черният катер се изгуби от погледа на Хелма. Изоставяха я. Отидоха си. Рут още лежеше на кърмата, а мистър Ъпман я придържаше.
— Вече по-добре ли сте? — попита той. — Да ви издърпам ли навътре?
— Шета.
— Какво?
— Аж шета — старателно повтори тя.
Мистър Ъпман се засмя.
— Да, но е време да се изправите, за да дишате — напомни той и издърпа Рут на палубата.
Тя си изтри устата.
— Гадошт.
Хелма бръкна в джоба на панталона си и извади памучна кърпичка.
— Дайте й това — помоли тя и извърна очи от някак странния поглед на мистър Ъпман.
— Това било моршка вълчича — обяви Рут, след като си избърса устата.
— Така ше кажва — „Моршка вълчича“.
— А, името на яхтата — сети се мистър Ъпман, седнал до Рут и отпуснал една ръка на руля.
— Морски вълк — поправи я Хелма, като че принудена да изтръгва думите от дълбок склад, виждаше ги бели на черен фон, докато ги произнасяше.
— „Морски вълк“, като в романа на Джек Лондон.
— И вие ли не се чувствате добре? — попита я мистър Ъпман.
— Вие ми се свят — обясни тя. — Всичко е като в мъгла.
— Май е по-добре да ви върна на пристанището.
Рут се плъзна надолу от седалката и настани главата си на възглавничката. Последното, което Хелма чу, бе тихото хъркане на приятелката й, примесено с унасящото съскане на водата край яхтата на мистър Ъпман.
Хелма отиваше при зъболекаря на четвъртия етаж в „Уокър Билдинг“. Избягваше да влиза в асансьори,
