мебел — бюро, гардероб, нощно шкафче до легло с размери, подхождащи по-скоро на кралска спалня. По стените висяха акварели и графики. Хелма не познаваше изобразителното изкуство като Рут, но се досети, че и тези картини са истински.
Мистър Ъпман я бутна към бяло кресло, обърнато към леглото.
— Защо правите това? — попита го Хелма.
— Не ми се вярва, че има смисъл да отговарям на въпросите ви. — 676–1649 е вашият телефонен номер, нали? Не личният, а другият със записа и автоматичното насрещно набиране.
— Олеле, вие още малко ще надминете Шерлок Холмс.
— Бихте могъл да ме сравните с някоя от многобройните жени детективи. Не е нужно винаги да ни сравнявате с мъже.
Хелма внимаваше да не натрапва ръцете си на погледа му, надяваше се да не я върже за креслото, както постъпи с Рут.
— Вие убихте Ърни Ларсен, нали? И с какво се занимавахте, когато ви изненада? После сте сложил на краката си неговите обувки, за да направите отпечатъците до входа на библиотеката, все едно, че е познавал убиеца си и го е пуснал да влезе. Затова обувките му бяха развързани, нали? Всъщност кой сте вие и какво има в онази книга? С Калвин Уитингтън ли работихте? И въобще имате ли диплома на професионален библиотекар?
— Достатъчно.
Мистър Ъпман отиде до нощното шкафче, откачи кабела на телефона от розетката и взе апарата.
— Само за да сте спокойна, ви осведомявам, че в тази стая няма скрити оръжия. Прозорците не се отварят, а вратата ще бъде заключена отвън.
— Вратите на спалните обикновено се заключват отвътре — изтъкна Хелма.
Мистър Ъпман се разсмя.
— Страдате от манията да поправяте всекиго, независимо от обстоятелствата. Уверявам ви, че поради допуснати небрежности в проекта точна тази врата на спалня се заключва отвън.
— Чакайте. Защо бяха всички тези преструвки? Ами телефонните обаждания?
— Дори престъплението може да бъде украсено, за да стане по-интересно.
— Какво ще правите с нас? Поне това ми кажете.
— Скоро ще решим. Моля ви да проявите търпение.
Мистър Ъпман затвори вратата.
Хелма стана от креслото и опита да натисне дръжката. Никакъв резултат. Претърси стаята, започна от бюрото и гардероба. Чекмеджетата бяха празни, откри в тях само няколко разкъсани хартиени опаковки. Същото намери и в гардероба. На нощното шкафче бяха оставени само лампа с платнен абажур и бяла полирана черупка на морски охлюв. Ако това не беше спалнята за гости, значи мистър Ъпман съвсем наскоро бе решил да се премести.
Оказа се, че думите му са верни. Нищо, което тя би могла да използва като оръжие. Прозорецът или беше закован, или поради грешка в конструкцията на къщата рамката бе подложена на твърде силен натиск. А може би също се заключваше отвън. Тя се напъна да я повдигне, но тя изобщо не поддаде. Опита отново. Нямаше дори намек за движение. През стъклото виждаше черните очертания на устремно спускащия се склон. Дори да счупи прозореца и да скочи, може да си натроши краката… или дори по-лошо.
Обикаляше из заключената спалня, търсеше нещо остро или тежко, достатъчно смъртоносно, за да стане оръжие. Но какво ли би могла да направи — да нападне мистър Ъпман, който имаше револвер, като размахва лампата или чекмедже от бюрото? Или да го заколи с острия ръб на чупливата черупка? Пак обходи стаята. Беше по-лошо, отколкото да я затворят в асансьор. Сенките й се струваха твърде резки, твърде отчетливи и потискащи. Ходеше от стена до стена, от ъгъл в ъгъл.
„Или прекрати това — каза си, — или скоро ще изиграеш някоя сцена от евтино криминално романче.“ Спря по средата на спалнята, преглътна и задиша равномерно. Завъртя се бавно наляво, преброи до двадесет и позволи на съзнанието си да отдъхне колкото беше възможно, позволи му да наблюдава и преценява без намесата на нейната воля.
Пристъпи към две от познатите й графики. На едната бяха нарисувани с дебели линии на въглен жени в саронги. Не беше подписана, но личеше стилът на скиците, правени от Гоген в южните морета. Другата несъмнено бе на Тулуз-Лотрек — танцьорки, метнали крака високо във въздуха.
Хелма свали рисунката на двете жени и внимателно я обърна. На гърба бе написано „Пол Гоген (1891?)“.
Дръпна хартиения гръб и с черупката отдели рамката. Графиката остана в ръцете й и тя предпазливо я задържа, попиваше с очи смелите весели линии, за да ги запамети.
— Толкова съжалявам — прошепна Хелма.
Затвори очи и със сгърчено лице скъса рисунката на четири назъбени парчета.
С бързи движения махна калъфките от възглавниците и ги метна върху лампата така, че да затъмни стаята и да освети нощното шкафче като с прожектор. Нареди четирите парчета в светлинното петно и за по-силно въздействие смачка едното от тях, подпря долната половина на една от таитянките в основата на лампата, за да проличи още по-безжалостно неравният ръб.
Отстъпи в сенките и огледа делото на ръцете си. Очите й се насълзиха. Това беше ужасно, беше светотатство.
И беше съвършено.
Лампата се включваше от ключ до вратата. Хелма взе празната остъклена рамка и я угаси. Стаята потъна в мрак, само най-слаби отражения проникваха през прозореца.
Хелма опипваше с ръка неравната повърхност на стената и се отдалечаваше от ключа за осветлението. Картина се наклони под пръстите й. Тя я върна на мястото й и спря.
Би трябвало да каже нещо внушително, преди да направи това. Но нищо не измисли. И без това щеше твърде да наподобява предсмъртно желание.
Вместо това пое дълбоко дъх, вдигна рамката над главата си и я запрати с цялата си сила в отсрещната стена.
Разби се, стъклените парчета хвръкнаха из стаята с удовлетворително за слуха й дрънчене. И тогава Хелма отприщи гласа си, истински и докрай. Закрещя.
Започна като тънък писък някъде в гърлото й, после прозвуча от по-дълбоко — по-дълбоко от белите дробове, дори от сърцето, вик като рев, твърде мощен за това затворено пространство, твърде мощен за цялата къща на мистър Ъпман и може би твърде мощен, за да го издържи самата Хелма.
Свърши й се въздухът и крясъкът затихна, изтъня и накрая заглъхна. Хелма се усмихна.
Вратата се блъсна в стената. Светлината от коридора открои леглото, проблесна в стъкло на стената.
— Какво става тук?
Хелма се залепи за стената, не смееше да диша.
— Мис Зукас, без номера — изрече мистър Ъпман с подигравателно мил глас. — Знам, че сте тук. Нима стоите на тъмно и си представяте с малкото си мъждукащо мозъче, че можете да ме надхитрите? Не можете да излъжете и бебе, мис Досадницата Вилхелмина Зукас. Ясна сте ми като всяка глупачка.
Мистър Ъпман стоеше в рамката на вратата, осветен отзад, фигурата му се очертаваше като в комикс на ужасите. В периферното зрение на Хелма избухваха червени светкавици от недостиг на кислород.
— Виждам ви, Хелма. По-добре ми отговорете.
Той лъжеше. Хелма не бе помръднала.
Мистър Ъпман пристъпи в стаята, протегнал напред ръката с револвера.
В този момент, сети се Хелма, героинята от телевизионните глупости изскача и със саблен удар избива пистолета от ръката на убиеца. Тя се притискаше към стената и си представяше, че е малка, дребна, незабележима. Мистър Ъпман направи още една крачка в стаята. Държеше оръжието с прекалено небрежна увереност, посегна към стената и включи осветлението.
И лампата на нощното шкафче освети разкъсания шедьовър на Гоген, сякаш бе олтар. Неравните краища на парчетата потрепваха в светлината, изрисуваният с цветя саронг на таитянката изпъкна на хартията с осквернената си красота.
Мистър Ъпман се вцепени само на сантиметри от Хелма. Изумено ръмжене се изтръгна от гърлото
