приятел.
— А
— Определено не. Мис Зукас, нима забравихте, че в библиотеката разполагаме с речници? Дори речници на селяшки езици като литовския.
— Но откъде ще знае, че думата е литовска? — настоя Рут. — Защо да не е холандска или на суахили?
— Познах думата още на оригиналната бележка — обясни й Хелма. — Пък и нали Ърни Ларсен е бил от Чикаго.
Рут щракна с пръсти.
— Чикаго!
Хелма кимна.
— Където живеят най-много литовци в света, ако не броим самата Литва.
— Ето го ключа от бараката! Значи старият Ърни не е бил никакъв скитник, нали?
— Бих се обзаложила и че фамилията му не е била Ларсен — добави Хелма.
— Извинете — намеси се мистър Ъпман. — Имате ли нещо против да ви задам един въпрос?
— Чувствайте се като у дома си — подкани го Рут.
Мистър Ъпман насочи револвера към челото й и тя се дръпна назад с вдигнати ръце.
— След този въпрос очаквам да ни освободите — изрече Хелма с най-отчетливия звън на сребърни монетки в гласа си.
Мистър Ъпман дори не мигна.
— Не си насилвайте късмета. Ако днес нямаше толкова свидетели из залива, досега да сте нахранили рибите.
— Да сме нахранили рибите ли? — присмехулно повтори Рут. — Ъпи, това е пошла приказка. Поне я кажи като Джими Кагни.
— Значи сте сложил нещо във виното? — попита Хелма.
— Явно не е било достатъчно.
— И наистина си замислял
Той насочи оръжието към Хелма.
— Къде е книгата?
— Коя книга? — попита Хелма.
— Коя книга? — като ехо се обади искрено озадачената Рут.
Мистър Ъпман бавно приближи револвера към Хелма. Сочеше между очите й, без да трепне. Вътрешността на цевта беше непрогледно тъмна — черна дупка към вечността.
— В моя апартамент.
— Бихте ли ми обяснила точно къде е.
— Защо?
— Изтече й срокът за връщане. Ще пратя някой да я прибере, за да не си платите глобата, ясно ли е? Ако не е точно където ми обясните, ще ви се случат най-неприятни неща.
— Значи вие влязохте в апартамента ми? Търсил сте книгата.
— Каква книга? — пак попита Рут. — Какво става тук?
— Не е твоя работа — прекъсна я той. — Продължавайте — обърна се към Хелма.
— В библиотеката, в обложката на „История на Шотландия“. Но как научихте, че я взех от Обществената библиотека?
— Грижливо сте я записала на свое име. А сега, госпожи, време е да се обадя тук-там — той махна със свободната си ръка към портала в другия край на хола. — Моля ви да запомните, че мога да видя всяко ваше движение. По-здравословно ще бъде да си останете по местата.
— Защо… — обади се Рут, но мистър Ъпман се усмихна само с устни и завъртя револвера към нея.
— Ей сега ще се върна — съобщи им той.
Рут се отпусна на диванчето.
— Нашият добър стар Ъпи май вече не е добродушният, безобиден библиотекар, поставил се в служба на хората? — Тя огледа хола. — Това обзавеждане е най-очебийният пример за синдром на анално напрежение, който съм виждала. Само картините струват нещо.
Рут примижа напрегнато към стените наоколо, после извъртя глава нагоре към картината, окачена над диванчето.
— Божичко, Хелма! Струва ми се, че това е
Някъде откъм далечната стена се чу метално щракане. Много познат звук. Хелма се наведе напред. На три метра от нея, между гръцка ваза и голяма стъклена фигура на елен, бе поставен апарат с наредени един над друг улеи със сребърни топчета в тях. Топчетата падаха от улей на улей и отмерваха времето. Хелма бе виждала такива часовници в магазин за подаръци. Топчетата се удряха и издаваха звука, който тя чуваше по телефона. Записът или каквото друго отговаряше на обажданията, бе направен в тази къща.
— Според мен трябва да се махаме колкото може по-скоро — каза Хелма на Рут. — Вероятно тези негови телефонни разговори няма да ни се отразят добре.
— Идеята е чудесна, Хелма Зукас. Просто ще станем и ще излезем през парадния вход. Все някоя от нас няма да улучи с първия изстрел.
— Уютно сте се настанили, а? — попита влезлият в хола мистър Ъпман.
— Май не си намерил очилата си? — отвърна Рут.
Светлите му очи хладнокръвно разглеждаха Хелма и Рут. Без очилата и с този нов леден поглед той бе загубил и последната следа от преструвка колко е тих и безобиден. Гледаше ги уверено, без леката глуповатост по лицето, която Хелма често свързваше в мислите си с Албърт Ъпман. Не й се вярваше да действа с оръжието толкова тромаво, колкото понякога боравеше с каталожните чекмеджета.
— Как го правиш това? — не мирясваше Рут. — С контактни лещи?
— Млъкни!
— Не ви е била нужна такава маскировка, за да си придадете вид на библиотекар — отбеляза Хелма.
Мистър Ъпман насочи малкия черен револвер към нея.
— Мисля, че вие ще се чувствате по-удобно в спалнята.
Рут подскочи от диванчето и се изпъна в целия си ръст, с разрошена коса и зейнали кръвясали очи.
— Да не си посмял да я пипнеш, двуличен кретен такъв!
Мистър Ъпман обърна оръжието към нея и се ухили.
— Седни. Държиш се глупаво. Ще е по-удобно за всички, ако двете сте в отделни стаи.
— Значи разделяй и владей? — Хелма отново опита гласа си със сребърния звън, самоуверен и презрителен.
— Ами че това е тъпо — намеси се Рут. — Не ти ли е по-лесно да ни държиш под око, ако сме заедно? Поне аз така щях да направя.
— Сядай, сядай — мистър Ъпман я бутна с цевта. — Настоявам да седнеш.
— Рут е права, мистър Ъпман — каза Хелма, без да помръдне от диванчето. — Ако ни разделите, все някоя от нас ще се опита да избяга.
— Оставете на мен да преценя кое е правилно. Вие — посочи Хелма с револвера — ставайте, а ти сядай — заповяда на Рут.
Хелма и Рут се спогледаха. Мистър Ъпман извади от джоба на шортите си парче пластмасов шнур, приличащ малко на канапчетата, с които връзваха боклукчийските чували. Погледна заплашително Хелма и остави оръжието на пода до коляното си, омота единия край на шнура около лявата китка на Рут. Извади от другия си джоб нож и проби дупка в тапицираната странична облегалка на диванчето, прокара шнура през нея и стегна дясната китка на Рут с другия край. Тя беше принудена да се подпре на облегалката. Той й се усмихна и я тупна по ръката.
— Удобно ли ти е?
Рут го изгледа бясно и се извърна.
— Оттук — посочи той на Хелма и я побутна по гърба с револвера.
Минаха по коридор зад хола и влязоха в спалня, обзаведена в хладно зелено и бяло. Тежка бяла