— Паднаха и ги настъпих.
— Имате ли други?
— Вкъщи са.
— Аз ще карам — предложи Рут от задната седалка.
Мистър Ъпман поклати глава с крива усмивка.
— Ако нямате нищо против, домът ми се намира само на две-три квартала оттук. Ще се отбием, за да си взема другите очила. Ще се забавим само минута.
— Достатъчно добре ли виждате, за да карате? — усъмни се Хелма. — Мога да ви оставя пред дома ви с моята кола, после ще откарам Рут и ще се прибера. Наистина се чувствам значително по-добре.
— Карате ме да се притеснявам. Както и да погледнем на случката, вината е моя. Ще си взема очилата и ще ви отведа по домовете ви. Утре мога да ви докарам тук, за да си приберете колата.
— Но… — подхвана Хелма.
— Хелм, нека стане както той иска — спря я Рут. — Май повече му вярвам да кара с едно око, отколкото ти с пияната си глава.
— Уверявам те, не съм пияна — сопна се Хелма. — Но Рут може би е права, мистър Ъпман. Вероятно е по-безопасно вие да сте зад волана.
— Благодаря.
Мистър Ъпман се намести на седалката и неохотно нагласи очилата на носа си, примижал с едното око.
Зави на заден ход, подал глава през прозореца, и в този миг Хелма си спомни.
— Vilke — произнесе гласно и си представи думата написана.
— Vilke? — повтори Рут. — Не беше ли една от думите в…
— Рут — решително я прекъсна Хелма, — виж какво направи на седалката, това е колата на мистър Ъпман!
— Какво пък толкова? — изграчи Рут и смъкна обувките си от седалката.
— Какво казахте, мис Зукас? — подметна през рамо мистър Ъпман.
— Аз ли… ами нищо, вече забравих. Извинете.
Vilke. Vilkas означава вълк. А не беше ли kate женска котка? Дали vilke е женският род на vilkas? Вълчица? Не можеше да се сети. Литовският език бе останал в далечното й минало.
Зад островите Сан Хуан се виждаше бледа ивица светлина. Мистър Ъпман бавно караше край залива в обратна посока на „Бейсайд Армз“, сякаш желаеше да потънат в смрачаващата се вечер, далеч от пристанището, от града и хората в него. Хелма с копнеж изви глава да погледне смаляващите се в далечината прозорци на своя блок.
Тя махна ръка от устата си и я притисна в скута. Не си бе гризала ноктите от девети клас досега.
Яхтата на мистър Ъпман бе кръстена „Морска вълчица“. Vilke, думата в средата на „кода“, означаваше „вълчица“ на литовски. Но как беше възможно това? Взря се в мистър Ъпман. Бе изпружил врат над волана, вниманието му бе приковано в пътя. На задната седалка Рут си припяваше еднообразна мелодия.
Мистър Ъпман зави по отклонение от крайбрежния булевард, завършващо със задънена улица. Натисна черен бутон на таблото пред себе си и вратата на гаража се отвори до къщата от тухли и кедрови дъски. В гаража, където имаше място за два автомобила, светнаха лампи.
Той вкара колата отдясно. На бетонния под личеше петно от моторно масло. В лявата половина на гаража имаше малък, но очевидно скъп комплект спортни уреди. Оксидиран и хромиран гладиатор „Наутилус“, машина за гребане, велоергометър. Дори голямо огледало. Рут стисна рамото на Хелма и посочи снимките на мускулести мъжаги около огледалото.
— Значи така го правиш — отбеляза Рут. — По-добре, отколкото да изчакваш разни типове в спортния клуб.
SQ VILKE HRC. Дали SQ трябваше да означава Скуобли Харбър?
Стомахът на Хелма се сви. Погледът й се замъгли, обзе я чувството, че е затворена в асансьор, когато вратата на гаража се спусна и им отряза пътя към света навън.
Мистър Ъпман изключи двигателя и поседя така няколко секунди, гледаше разсеяно през предното стъкло. В притихналия гараж се чуваше само неясният шепот на изстиващия двигател.
— Бих желал да дойдете в къщата — хладнокръвно съобщи мистър Ъпман и излезе от колата.
Рут се наведе към Хелма. Погледна затворената врата на гаража, после очите им се срещнаха.
— Хелм, подушвам нещо гнило — прошепна тя.
Мистър Ъпман отвори вратата откъм Хелма и зачака да излезе.
Тя не помръдна. Мистър Ъпман нетърпеливо чукна по покрива на колата и мушна глава вътре.
— Мис Зукас? — подкани той любезно. — Мис Уинтръп?
Рут въздъхна и цъкна с език.
— Ох, Ъпи. В какви съмнителни истории си се забъркал?
Глава 13
Хелма и Рут в дома на мистър Ъпман
— Моля ви да излезете от колата и да дойдете с мен в къщата — каза мистър Ъпман с нов, безизразен глас.
Хелма и Рут излязоха и се озоваха пред дървена врата. Замайването на Хелма изчезна в миг. Чувстваше се съвсем бодра, но като че измръзнала. Мистър Ъпман пристъпи зад тях.
— Не е заключено. Влизайте.
Тя не бе видяла оръжие, но присъствието му се усещаше в гласа му — уверен, че няма да се сблъска с неподчинение, глас на човек, който напълно контролира положението.
Буцата лед сякаш растеше в нея и заплашваше да я парализира. „Недей да мислиш — заповяда си тя. — Дишай. Гледай внимателно.“ Спокойна вода, празен лист.
Рут отвори вратата, една подир друг влязоха в празен коридор. В нишата бяха сложени пералня и сушилня, до тях имаше дъска за гладене. Минаха през кухнята — първо Рут, след нея Хелма, най-отзад мистър Ъпман. Кухнята блестеше от чистота, също като кабинета му в библиотеката и кабината на яхтата. Тигани с греещи медни дъна висяха над печката, наредени с вкус. Мивката от неръждаема стомана искреше.
— Направо — заповяда мистър Ъпман зад гърба на Хелма.
Една от стените в хола беше изцяло заета от прозорец с изглед към залива. Светлинни точки очертаваха черните извивки на водата. Спокойни сиви, сини и бледоморави оттенъци се съчетаваха и допълваха в стаята. По стените висяха картини и индианска маска от някое крайбрежно племе.
— Мили дами, бихте ли се настанили на диванчето? — предложи любезно мистър Ъпман.
Но Хелма долови заповедта, прикрита зад вежливост.
Върху масичка за кафе от розово дърво във ваза от гравиран кристал бяха сложени тъмнопурпурни, почти черни стъклени лалета, крехки и едва ли не живи.
Рут се препъна нервно и се пльосна на диванчето до Хелма.
— Ох, милост за главата ми! — изохка тя.
Мистър Ъпман стърчеше над тях, стиснал в дясната си ръка малък черен револвер.
— Хелма, какво става тук? — попита Рут. — Той защо има оръжие?
— Мисля, че според него ние сме жени, които твърде много знаят.
Рут впи поглед в Хелма, веждите й се очертаха като арки над широките очи.
— Какво пък толкова знаем?
— Именно това бих желал да обсъдя с вас — каза мистър Ъпман.
— Стига бе, Ъпи. Нищо не знаем. Искам да кажа, че каквото и да си мислиш, няма как да го знаем. Нали така, Хелма?
— Всъщност може и да не е така — започна Хелма и изохка от забилия се в ребрата й лакът на Рут.
— Твърде късно е да се преструвате — натърти мистър Ъпман. — Вече ви подозирах, но не бях сигурен, докато не чух думата vilke в колата.
— Да, vilke. Вълчица — каза Хелма.
— Не бихте могли да научите това, ако не разполагахте с копие от бележката на нашия покоен
