дотолкова добро, че ми помогна да спечеля няколко милиона. Но не е достатъчно добро за теб, така ли?
Хюстън разглеждаше брецела в ръката си.
— Мислех по-скоро за хората, които не са имали щастие като теб.
— Аз дарявам достатъчно пари за благотворителни цели. Никога не изоставам от другите в това отношение — отговори той и вирна брадичка.
— Сметнах само, че точно сега е моментът да ти предложа да вземеш братовчед си Ян в къщи.
— Братовчед ми Ян? Оня сърдит хлапак, комуто се притече на помощ при сбиването в градината? Него ли имаш предвид?
— Може и така да бъде описан, но аз по-скоро смятам, че изглежда много енергичен… също като теб.
Кен не обърна внимание на последната й забележка.
— Защо, за Бога, искаш да се натовариш с подобен проблем?
— Той е много интелигентен, но е трябвало да изостави училището, за да помага на семейството си. Още е момче, а от години се мъчи в мината. Надявам се, че няма да ми се разсърдиш, но аз вече говорих с него, без предварително да съм ти поискала разрешение. Нашата къща е достатъчно голяма; освен това той ти е пръв братовчед.
Кен стана и отново закрепи раницата на гърба си. Едва когато продължиха пътя си — слава Богу през малко по-равен терен, — извика през рамо.
— От мен да мине. Нека живее при нас Имай обаче грижата да не се мярка пред очите ми. Не обичам деца.
Хюстън с мъка успяваше да върни в крак с него.
— Дори и собствения си син?
— Аз изобщо не го познавам. Как бих могъл да го обичам?
Тя с мъка се прехвърли през едно повалено дърво. Панталоните на Кен й бяха прекалено големи и въпреки че беше навила крачолите, те непрекъснато се заканваха някъде.
— Мислех си, че може би си любопитен дали наистина прилича на теб.
Гласът му дойде зад една група трепетлики, чиято бяла кора блестеше на слънцето.
— В момента съм любопитен единствено дали старата Хети Грийн най-после ще ми продаде няколко от нейните железопътни акции.
Задъхвайки се, Хюстън се опита ла настигне мъжа си, но ръкавите на ризата й се закачиха за елин клон. Докато освобождавате внимателно плата, за да не се скъса, тя извика по посока гласа му:
— Исках още нещо да те питам: успя ли да получиш онази огромна казарма за даване под наем, която принадлежи на мистър Вандербилт и която толкова искаше?
Кен се върна и освободи няколко от нейните къдрици от бодливия храст.
— О, това ли! Разбира се. Въпреки че съвсем не беше лесно. С парите, които похарчих за телеграми, можех да купя цялата фирма.
— Какво? Нима „Уестърн Юниън“ още не ти принадлежи? — попита тя и го изгледа с разширени от изненада очи.
Кен, изглежда, не забеляза, че жена му просто го иронизира.
— Само отчасти — отговори сериозно той. — Един ден всички телефонни линии на страната ще бъдат свързани помежду си. Тогава ще дойде времето да се включа и аз. Засега е безполезно Мога да говоря но телефона само с жители на Чандлър. А кой има желание да разговаря с почтените граждани на Чандлър?
Тя го погледна в очите и тихо каза:
— Би могъл да се обадиш на сина си и да му кажеш добър ден.
С дълбока въздишка Кен се извърна напред и продължи пътя си.
— Идън имаше право — мърмореше той. — Трябваше да се оженя за селско момиче. То никога нямаше да ми се бърка в работите.
Докато Хюстън тичаше след него, спъваше се в дървета и камъни, а един път дори се подхлъзна на една огромна гъба, тя плахо се питаше дали не беше отишла твърде далеч. Но въпреки ядовитите забележки гласът му не беше прозвучал наистина сърдито.
Те вървяха мълчаливо приблизително една миля, докато стигнаха входа на изоставената мина. Тя се намираше на ръба на доста стръмен склон, откъдето се откриваше чудесен изглед към долината и равнината, която се простираше зад Чандлър.
Галерията, прокопана в планината, още след няколко метра ставаше непроходима, тъй като таванът й беше срутен. Хюстън се наведе, вдигна бучка въглища и я изнесе навън, на слънце. Когато разглеждаш отблизо парче въглища, то е прекрасно — свети и блещука като сребро. Хюстън напълно вярваше, че такова едно късче, поставено достатъчно дълго време под високо налягане, може да се превърне в диамант.
Тя погледна надолу в долината, а после се обърна към стръмния склон до входа на мината.
— Така си и мислех — промърмори тя. — Не си е струвало да се копаят тези въглища.
Кен, който повече се интересуваше от гледката, хвърли бегъл поглед към парчето, което тя държеше в ръката си.
— За мен то е като всяко друго парче въглища. Според теб какво му липсва?
— Нищо не му липсва. Напротив, това са висококачествени въглища, но не можеш да прекараш дотук железопътна линия, която да поеме извозването, а без такава линия въглищата не струват нищо. Още баща ми се е сблъскал с този проблем.
— Мислех, че баща ти е спечелил парите си като търговец.
Хюстън прекара длан по гладката повърхност на разчупеното парче, която беше толкова еластична на пипане, а същевременно и толкова твърда. Много миньори смятаха въглищата за чист, незамърсен минерал и си слагаха по едно парченце от тях в устата, за да го смучат по време на работа.
— Това е вярно, но той дойде в Колорадо, защото беше чул за богатите каменовъглени находища. Мислел си е, че тук живеят само богати хора, които ще се надпреварват да купят за много пари двестате печки за въглища, които е риск за живота си успял да превози през „Голямата пустиня“, както тогава наричали земите между Сейнт Джоузеф и Денвър.
— Звучи разумно. Значи е продал своите печки и е основал универсален магазин.
— Не, той почти фалирал. Защото в Колорадо наистина е достатъчно да разкопаеш с една мотика земята, за да стигнеш до въглищните пластове; но тогава железопътната линия още не е стигала дотук и поради това не е можело да се продават с печалба добитите въглища. С волски каруци не е било възможно да се превозват големи количества, така че тогава никой не печелел от това природно богатство.
— И по какъв начин е решил баща ти този проблем?
Хюстън с усмивка си припомни историята, която майка й толкова пъти й беше разказвала.
— Моят баща е бил много амбициозен човек. В полите на планината, на която се намираме в момента, тогава е имало малко селище. В него живеели земеделци и животновъди, но баща ми сметнал, че мястото чудесно подхожда за основаване на град — за създаването на неговия град. Подарил на всеки селянин по една печка, а те му обещали да купуват въглища за палене на печките само от Чандлъровата фабрика за въглища, разположена в град Чандлър, щата Колорадо.
— Означава ли това, че той просто е нарекъл града на самия себе си?
— Точно така. Много ми се иска да можех да видя лицата на хората, когато един ден им е съобщил, че живеят в града на мистър Уилям Хюстън Чандлър, ескуайър.
— А аз винаги съм мислил, че са нарекли града на негово име, защото е спасил дузина бебета от някое горящо здание или нещо подобно…
— Мисис Дженкс от градската библиотека ми е разказвала, че баща ми бил провъзгласен за почетен гражданин на Чандлър, защото пожертвал целия си живот за благото на града.
— А защо не е забогатял от въглищата?
— Защото само след година гърбът му вече не издържал. Той добивал въглищата сам, товарел ги на волски коли и снабдявал с тях увеличаващото се всеки месец население на Чандлър. Затова след година продал мината си на безценица на неколцина селски здравеняци. Отправил се отново на Изток, купил там
