— Съвсем не е толкова лошо, колкото го представяш.
Раф изпитателно изгледа Хюстън.
— Що за стоки вкарваш тайно в лагера?
— Нищо особено — отговори тя. — Лекарства, книги, чай, сапун — всичко, което би могло да се скрие в зелките или в друг вид зеленчук. Но нищо, което би могло да раздразни някои хора. А що се отнася до мистър Фентън, той вече е добре осведомен за нашите тайни действия и тъй като не предприема нищо, за да ги прекрати, изглежда, дори ги одобрява и лично има грижата пазачите на портите да не ни проверяват. В края на краищата ние никому не вредим.
— Никому ли! — разгорещи се Кен. — Един ден ще ти разправя за притежателите на акции, съкровище. Само ако акционерите на Фентън заподозрат нещо за теб или за твоите приятелки, които им орязват печалбите, тези алчни хора ще се нахвърлят върху вас като лешояди. Нищо чудно да избесят всички ви. Но преди Фентън да увисне на въжето, той ще прикове на позорния стълб вас, жените, и вашите бащи и съпрузи, за да измие собствените си ръце. Фентън се радва на действията ви в мините, защото много добре знае, че по този начин държи в ръцете си влиятелните семейства на града — разбира се, докато акционерите не са научили нищо за вашите „невинни“ мероприятия.
— Това, че ти си го шантажирал, все още не означава, че той има намерение да направи същото. Може би мистър Фентън иска…
Тя не можа да довърши изречението си, тъй като Раф набързо я избута от бараката.
— Сега е по-добре да се погрижиш за каруцата. Жената, която ще ти помага при разпределянето на стоката, живее до нас. Трябва само да почукаш на вратата й. Тя е предупредена и знае какво да прави. — С тези думи той затвори вратата след нея.
— От колко време продължава това? — попита Раф, като се обърна към Кен. — И какво прави тя с парите, които жените й плащат за продуктите?
Кен не беше в състояние да отговори на всички въпроси на чичо си, но двамата заедно успяха да изяснят най-важното. И Раф се съгласи с преценката на Кен относно причините, поради което Фентън разрешаваше на жените да посещават тайно неговите миньорски лагери.
— Той може във всеки един момент да ги разкрие и да ги притисне до стената — заключи Раф. — Какво смяташ да предприемеш сега? Ще позволиш ли на жена си отново да посещава преоблечена лагерите на миньорите? Ще рискуваш ли пазачите един ден да открият истината и да излеят гнева си върху нея, защото са били мамени години наред? Това са хора, които няма дълго да се церемонят. Първо иде стрелят и едва след това ще попитат кой стои зад нея и кой може да я защити.
— Аз и бях забранил да идва днес в мината, но ти лично се убеди колко ме слуша. Едва дочака да изляза от къщи и веднага купи товар зеленчуци, за да ги докара тук.
— Със свои пари ли купува зеленчуците?
Кен посегна към един стол и тежко се отпусна на него.
— В момента тя не е много щастлива с мен, но това положение няма да трае дълго. На път съм да го променя.
— Ако ти се иска да поговориш с някого — аз съм добър слушател — отговори Раф и се настани до масата срещу своя племенник.
Никога през живота си Кен не беше говорил за личните си проблеми с други хора. Едва с Оупъл беше нарушил този свой навик и беше споделил някои от грижите и тревогите си. А сега почувства желание да се довери и на чичо си. Кой знае, може би един мъж по-лесно би могъл да му помогне.
Най-напред Кен разказа на чичо си как е израсъл в конюшнята на Фентън, как си е мечтал едни ден да построи къща, по-голяма от неговата. Раф кимна с разбиране, сякаш това желание беше най-нормалното нещо на този свят.
— Хюстън обаче страшно ми се разсърди, когато й разкрих причината, поради която се ожених за нея, и веднага напусна къщата. Наистина, успях да я убедя да се завърне отново при мен, но имам чувството, че не е особено щастлива от това.
— Ти току-що каза, че си се оженил за нея само за да седи на твоята маса през време на тази прословута вечеря. Но как си представяш бъдещето с нея?
Кен съсредоточено разглеждаше ноктите си.
— Аз изобщо не исках да имам жена. Освен това си мислех, че е влюбена в онзи Уестфийлд, който развали годежа. Бях убеден, че ще се зарадва, ако след вечерята е Фентън няма защо повече да ме вижда. Смятах да й подаря един куфар с бижута и да се върна отново в Ню Йорк. Но тя дори не ги погледна.
— Тогава защо просто не я изоставиш и не се върнеш отново в Ню Йорк?
Кен имаше нужда от известно време, за да отговори.
— И аз не знам. По някаква причина тук ми харесва. Обичам планините, освен това лятото тук не е така горещо, както в Ню Йорк. И най-после…
— И най-после — ти обичаш Хюстън — завърши с усмивка Раф.
— Тя е едно сладко малко същество и аз бих предпочел жена като нея пред целия Ню Йорк.
— Защо тогава не си се оженил?
— Жените, които харесвах, не ме искаха за съпруг.
— Смятам, че при мен нещата стоят точно така, както и при теб. Когато ми беше все едно, дали Хюстън ще се омъжи за мен или не, и бях уверен, че някоя друга би подхождала също толкова добре за моите цели, тя непрекъснато ме уверяваше, че ме обича. А сега, когато имам чувството, че без нея не бих могъл да живея като хората, тя гледа на мен като на купчина конски тор.
Мъжете помълчаха известно време с общото чувство за извършена спрямо тях тежка несправедливост.
— Искаш ли чаша уиски? — попита след малко Раф.
— Точно от това имам нужда — отговори Кен.
Когато Раф стана да донесе уискито, Кен за пръв път се огледа съзнателно наоколо. Жилището на Раф не беше по-голямо от неговата стая за преобличане заедно с банята до нея. Освен това беше толкова мръсно, че с обикновените средства за почистване трудно би могло да се постигне нещо. Малкият прозорец едва-едва пропускаше светлина в стаята и всичко наоколо лъхаше на крайна бедност.
Върху перваза на огнището бяха оставени кутия чай, две кутии зеленчукови консерви и нещо, завито е кърпа, което изглеждаше като половин самун хляб. Кен беше сигурен, че това са всички запаси от хранителни продукти, с които разполагаше чичо му.
Внезапно Кен си припомни двете стаи зад конюшнята, в които беше отрасъл. Завивките, както и личното му бельо винаги се перяха и гладеха от момичетата, прислужнички във Вила Фентън, а когато стана достатъчно голям, успя да омагьоса тези момичета и те започнаха да почистват и жилището му. Колкото до храната — винаги я беше получавал в предостатъчно количество.
Какво беше казала Хюстън преди малко за нещата, които внасяше в лагера на миньорите? Лекарства, сапун, чай — с други думи, онова, което може да се скрие в една зелка. Кен, никога през живота си не беше имал грижи за прехраната си. Нито като работник в конюшнята, нито през първите тежки годили, след като го изгониха, не беше живял при такива мизерни условия, при каквито живееше чичо му.
Когато погледна в един от ъглите, където покривът течеше, той се запита как майка му, която беше израснала като принцеса, е могла изобщо да живее в подобна барака.
— Ти познавайте ли майка ми? — попита тихо Кен, когато Раф сложи на масата две калаени чаши, пълни догоре с уиски.
— Разбира се — отговори Раф и се вгледа в племенника си, който му се струваше толкова близък и в същото време толкова чужд. Понякога Кен се движеше по начин, от който на Раф му се струваше, че вижда пред себе си Франк; друг път поглеждаше хората отвисоко и веднага му напомняше гордата красавица Чарити. Раф седна на своя стол.
— Тя наистина прекара при нас само няколко месеца и животът тук беше твърде тежък за нея, но тя беше весело, пълно с живот същество. Тогава всички завиждахме на Франк и го смятахме за най-щастливия човек на света. Трябваше да видиш как тя по цял ден работеше като вол, търкаше, миеше, готвеше. А после, малко преди Франк да се върне в къщи след смяната си, започваше да се разкрасява, за да го посрещне, като че ли очакваше самия президент.
Известно време Кен гледаше втренчено чичо си.
