къщата си, но теб ще задържи с удоволствие. Болеше ме, когато ти ми пишеше, че всяка вечер стотици мъже те канят на танц. И когато сядах да чета в книгите си как се ампутира крак, често спирах, за да препрочета писмото ти. Мен никога не са ме ухажвали като теб. Понякога дори си мислех да захвърля медицината, стига само да можех да стана нормална жена, ухаеща на парфюм, не на карбол.
— Аз пък често си пожелавах да върша нещо по-важно, отколкото да избирам платове за следващата си рокля — въздъхна Хюстън. — Мъжете ме харесваха, защото ме смятаха за покорна, или поне така се изразяваше Лий. Нравеше им се мисълта да имат жена, която им е подчинена. За повечето мъже бях нещо като дресирано куче в човешки образ — някой, който им носи пантофите. Искаха да ме вземат за жена, защото знаеха какво получават: никакви изненади от страна на Хюстън Чандлър.
— Мислиш ли, че и Лий те е пожелал по тази причина?
— Понякога дори не съм сигурна, че наистина ме е помолил за ръката ми. Видяхме се два-три пъти, след като се върна в Чандлър, а аз бях твърдо решена да го направя свой съпруг и веднага казах „да“, когато стана дума за женитба. На следващата сутрин мистър Гейтс ме попита може ли вече да обяви годежа във вестниците, аз кимнах и след ден къщата се напълни с хора, които ми пожелаваха щастлив семеен живот.
— Познавам гражданите на Чандлър и забележителното им любопитство. Но ти през всичките тези години обичаше Лий.
— Може и така да е било. Но ние е него нямахме какво да си кажем. Само за няколко дни ти разговаря с него много повече, отколкото аз за цяла година.
Блеър остана известно време мълчалива. Странно, тя толкова време беше ревнувала сестра си, а в същото време Хюстън й е завиждала.
— Хюстън, ти току-що ми каза, че си се страхувала да осъществиш мечтите си. Що за мечти бяха това?
— Нищо значително. Не могат да се сравнят с желанието ти да станеш лекарка. Аз имах желание да пиша — не роман или някоя велика драма, по-скоро статии, и есета за женски списания. Например как се почистват петна по коприна или как се поставя подходяща маска на лицето.
— На мистър Гейтс това не би му харесало, нали?
— Не. Той твърди, че жените, които пишат, сигурно са изневерили на мъжете си и те са ги изхвърлили от къщи, затова е трябвало сами да се грижат за прехраната си.
Блеър широко отвори очи.
— Той май не се изразява особено деликатно, а?
— Не, а аз години наред се оставях да ме тормози.
Блеър прокара пръст по ръба на една витрина.
— А съпругът ти не те ли тормози? Знам, ти ми каза, че го обичаш, но сега… ти си… Искам да кажа, вече сте женени и сте живели известно време заедно…
Колкото и да я уверяваше Хюстън, че обича мъжа си, Блеър не можеше да го повярва. Само преди ден беше срещнала Тагърт пред Националната банка. Директорът, който едва му стигаше до раменете, стоеше послушно пред него, гледаше го в очите и говореше толкова бързо, колкото можеше. Тагърт отегчено гледаше над главата му, сякаш търсеше нещо в края на улицата. После извади златния си джобен часовник, погледна го и най-сетне благоволи да сведе поглед към директора. „Не!“ — чу го Блеър да казва, преди да се обърне и да си тръгне. Директорът се затича след него и го обсипа с молби да спре и да го изслуша, но Тагърт дори не се обърна.
Неумолим — тази дума олицетворяваше за Блеър нейния нов роднина. Как можеше Хюстън да обича такъв човек?
Блеър нерешително вдигна очи към сестра си и видя, че тя се усмихва.
— От ден на ден го обиквам все повече и повече. А как стои въпросът с теб и Лий? В деня на сватбата каза, че се съмняваш в любовта му.
Блеър си спомни как тази сутрин се претърколиха от леглото във вихъра на любовната игра и с какво лице мисис Шейнс им тръсна закуската на масата. Когато икономката им обърна гръб, Лий така комично извъртя очи към небето, че Блеър не можа да се сдържи и избухна в смях.
— С Лий всичко е наред — каза най-после тя, след което Хюстън високо се изсмя.
После сестра й отново сложи безукорно белите си ръкавици.
— Радвам се, че всичко свърши добре. Но вече е време да си вървя. Кен и другите имат нужда от мен. — Тя спря за миг и после прибави: — Каква чудесна дума! Аз нямам академична степен, но все пак хората имат нужда от мен.
— Аз също се нуждая от теб — отговори Блеър. — Ти ли беше или мама? Кой ми изпрати пациентите днес?
Хюстън учудено изгледа сестра си.
— Нямам понятие за какво говориш. Дойдох тук само защото се надявах, че съм забременяла. Смятам да идвам всеки месец и дори по-често, ако не се чувствам добре…
— Мисля, че е по-добре често да посещаваш мъжа си а не мен, щом искаш дете.
— Както ти посещаваш Лий всяка вечер и всяка сутрин, та той не е способен дори да вдигне телефон!
— Ох! — изстена Блеър, защото си спомни какво каза на момичето от централата. Междувременно целият град го беше узнал.
— Исках още нещо да те попитам: как е новата ви икономка, мисис Шейнс?
— Ужасна е. Не може да ме понася.
— Глупости! Та тя навсякъде се хвали със своята госпожа-доктор. — Хюстън целуна сестра си по бузата. — Време е да вървя. Утре ще ти се обадя по телефона.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Когато на следващата сутрин Блеър седна зад бюрото си в клиниката, някой почука на вратата. Тя вдигна очи и видя на прага Нина Уестфийлд, сега мисис Хънтър.
— Здравей — промълви едва чуто Нина. В очите й се четеше няма молба. — Почакай — продължи задъхано тя, когато Блеър понечи да се надигне иззад бюрото. — Искам да ти обясня, преди да кажеш каквото и да било. Дойдох тук направо от гарата. Не съм говорила нито с баща си, нито с Лий, ако ми кажеш, че не можеш да ме понасяш, ще взема следващия влак и никога повече няма да те притеснявам с присъствието си.
— И ще се откажеш от благодарността, която ще ти изказвам всеки ден, докато съм жива? — попита със святкащи очи Блеър.
— От благодарността… — започна смаяно Нина, докато най-сетне проумя какво иска да каже Блеър. В следващия миг тя вече стоеше до бюрото, издърпа снаха си от стола, устремно я прегърна и се разплака на рамото й.
— О, Блеър, толкова се страхувах, че не можах дори да се зарадвам както трябва на онова, което се случи. Алън непрекъснато ме уверяваше, че ти обичаш Лий, но не го съзнаваш. Каза, че вие двамата с брат ми много си подхождате. Но аз все не бях сигурна. Лий е мой брат и аз не можех да си представя, че ще го предпочета, ако трябваше да избирам между него и Алън. — Тя се откъсна от Блеър, извади от чантичката си носна кърпичка и започна да бърше сълзите си.
Блеър я гледаше с усмивка.
— С удоволствие бих ти предложила чаша чай, но за съжаление в клиниката няма такова нещо. Какво ще кажеш за чаша лебертран?
Нина се засмя през сълзи и се отпусна на един стол.
— Мисля, че това е най-щастливият миг в живота ми. Така ме беше страх, че ще ми се сърдиш… че целият град ще ме гледа накриво.
— Но в Чандлър никой не знаеше, че Алън и аз сме сгодени. Всички вярваха, че ще се омъжа за Лий.
— Но ти искаше да заминеш с Алън — възрази Нина. — Знам, че го искаше. Дори отиде на гарата, както се бяхте уговорили.
