паднали в ръцете на хората му… Не, той е жесток човек. Не бива да го мерите с нормалните мерки.
Джудит го погледна безпомощно.
— Какво можем да направим? Не виждам друга възможност. Ако отида в замъка, може би ще намеря начин да освободя мама и Гевин. Ще им помогна да избягат.
— Да избягат? — ядоса се още повече Джон и съвсем забрави, че говори с господарката си. Той беше опитен мъж и се надяваше, че ще успее да я разубеди. — Има само два изхода и те се охраняват денонощно.
Джудит го погледна сърдито и вирна брадичка.
— Нима имаме избор? Ако Майлс нападне замъка, Демари ще заповяда да убият Гевин и мама. Толкова ли малко означава за теб господарят ти, та излагаш живота му на опасност?
Джон разбираше, че тя е права, но продължи да излага съмненията си.
— Ами ако ви убие? — попита едва чуто той.
Джудит се усмихна и сложи ръка на рамото му.
— Тогава никога няма да се добере до земята на Рейвдаун. — Очите й блестяха. — А сега иди да си починеш, докато аз се подготвя за тръгване. Все ще ми хрумне нещо умно. По-късно ще поговорим пак.
Джудит не загуби нито минута. Заповяда да натоварят няколко коли с пушено месо и зърно. Хората пред замъка трябваше да имат достатъчно храна.
После грижливо избра роклите си. Напълни два сандъка с най-красивите си и скъпи одежди. Скри на тайно място и част от накитите си.
Когато Джон се появи отпочинал и започна да й се кара за цялата тази суетня, тя се усмихна самоуверено.
— Уолтър Демари е зажаднял за женска компания. Да не искаш да се появя пред него в дрехи от зебло? Ако не ме хареса, сигурно ще заповяда да ме хвърлят в най-дълбокия кладенец. Ако искам да приспя бдителността му и да го убедя да промени мнението си, трябва да изглеждам красива и желана.
Джон не знаеше дали да се сърди или да се смее. Господарката му беше най-умната жена на света. Той не подозираше, че Джудит съвсем не е толкова уверена в себе си, колкото изглеждаше.
Тя лежа цяла нощ будна, като размишляваше усилено. Може би всичко беше напразно? Може би майка й и Гевин бяха мъртви?
Джудит притисна с две ръце корема си. Все още беше плосък и корав, но тя беше сигурна, че носи детето на Гевин. Нима не трябваше да се бори за съпруга си — заради детето? Нима не беше длъжна да запази баща му жив и здрав?
Когато хоризонтът посивя, Джудит скочи от леглото. Крайниците й тежаха като олово. Беше разпоредила на капелана да отслужи кратка утринна литургия за успех на начинанието им. Трябваше да се помоли за Гевин, за майка си и за нероденото си дете.
Уолтър Демари седеше начело на грамадната дъбова маса в голямата зала. Настроението му беше лошо. Този стар замък беше отвратително мръсен и запуснат. Защо баща му реши да му даде в наследство точно това отдалечено имение?
Той се отърси от мрачните мисли и се отдаде на любимите си мечтания. Много скоро щеше да притежава красивата дъщеря на Робърт Рейвдаун и баща му щеше да престане да го третира като глупаво дете.
Зад стола на Уолтър Демари стоеше Артър Смитън. Уолтър го наричаше своя най-добър приятел. Артър беше постоянно да него и го подкрепяше във всичките му начинания. Той беше човекът, който залови Гевин Аскот. Артър беше уверил Демари, че непременно ще получи богатата наследница.
— Ами ако тя не дойде? — попита Демари. — Ако мрази съпруга си? Тогава няма защо да рискува.
— Забравяш, че при нас е и старата. Майка й. — Смитън си наля още една чаша вино. Не му беше лесно да слуша непрекъснато хленченията на този болен от любов глупак. След като се върна от сватбата на Джудит, Уолтър не преставаше да приказва за любовта си. Красивата невеста му беше взела ума. Смитън, който не беше особено облагодетелстван от произхода си и трябваше да положи много усилия, докато се издигне, реши да се възползва от сляпата страст на приятеля си и да извлече изгода и за себе си.
Не му беше лесно да разузнае нещо за живота на новобрачните. Когато шпионите най-после му донесоха интересни новини, той реши да премине към действие.
Внуши на Демари, че брак като този на Гевин и Джудит може много лесно да бъде разтрогнат. Погрижи се също „приятелят“ му да осъзнае, че си струва да подеме битката за наследството на любимата си.
За Артър беше лесно да убие стария Робърт Рейвдаун. А Хелън Рейвдаун не оказа съпротива, когато я отведоха.
На вратата се появи слуга и страхливо се огледа.
— Имаме гости — съобщи той.
— Гости? — Погледът на Уолтър Демари беше замъглен от изпитото вино.
— Да, господарю. Пристигнала е лейди Джудит Аскот с няколко въоръжени придружители.
Уолтър скочи от стола си. Артър Смитън го хвана за лакътя и го задържа.
— Бъди предпазлив. Може да е капан.
Очите на Демари блестяха от страст.
— Да не мислиш, че е дошла с войска?
Смитън го пусна.
— Опасността може да изхожда от самата дама.
Уолтър го изгледа втренчено.
— Отиваш твърде далеч. Внимавай да не те хвърля при лорд Гевин в подземието. — С тези думи той се втурна навън, за да се убеди, че наистина е дошла Джудит. Видя косата й да блести на слънцето и се успокои.
— Тя е! — прошепна задавено той и се спусна като луд надолу по стълбите. Излезе в двора и изкрещя на пазачите:
— Отворете портата, бързо!
— Не й позволявай да влиза в замъка с въоръжени мъже. — Смитън вървеше по петите му. — Повела е повече от сто души.
Демари не откъсваше поглед от тежката решетка, която се вдигаше с протяжно скърцане. Знаеше, че Артър има право, но не знаеше как да се държи. Нерешителността му не остана незабелязана.
— Нека аз да ги посрещна — предложи с привидно добродушие Смитън. — Ще се уверя, че посетителката е наистина лейди Джудит, и ще я придружа до замъка.
— Сама ли? — попита изненадано Демари.
— Ще й кажа да си избере един придружител. Нека си има личен пазач. Но само един.
Най-после решетката се вдигна и слугите спуснаха подвижния мост. Смитън възседна коня си и излезе извън крепостната стена, следван от няколко войници.
Джудит седеше спокойно на гърба на кобилата си. Никой не забелязваше, че беше напрегнала всички сили, за да запази самообладание. Така й се искаше да обърне коня си и да избяга… При вида на мрачния сив замък по гърба й пробягаха студени тръпки.
— Имаме още време да се върнем — прошепна Джон Басе, който стоеше до нея.
Шестима рицари препуснаха към малкия отряд и Джудит се почувства още по-зле. Преглътна мъчително няколко пъти, защото стомахът й се преобръщаше.
— Не — проговори тихо тя и изправи тесните си рамене. — Ще приема предизвикателството.
Като видя водача на групата, Джудит инстинктивно разбра, че именно той е заплел цялата интрига. Тя помнеше Уолтър Демари като любезен и много учтив мъж. А в тъмните очи на непознатия имаше само неумолима твърдост.
По дрехите му блестяха скъпоценни камъни. Гъстата черна коса беше скрита под кадифена барета. Широката й панделка беше обшита с диаманти. Като го гледаше, човек оставаше с чувството, че носи корона.
— Милейди — проговори учтиво той и направи лек поклон. Усмивката му беше подигравателна, почти предизвикателна.
Джудит усети как сърцето й заби с все сила. Този мъж изглеждаше непобедим. Умът й беше безсилен
