срещу него.
— Аз съм сър Артър Смитън, васал на лорд Демари — представи се той. — Господарят ви поздравява с добре дошли.
Наистина ли съм добре дошла, запита се неволно Джудит и отново потръпна от страх. Тези хора бяха убили баща й и държаха майка й като заложница. А сега бяха пленили и съпруга й. Тя вдигна гордо глава и попита:
— Тук ли държите майка ми?
Мъжът я измери с изпитателен поглед, сякаш искаше да прецени какъв противник има насреща си. Нали й бяха изпратили вест?
— Да, милейди.
— Искам да ме заведете при нея. — Джудит насочи коня си към спуснатия мост, но Смитън задържа юздите. Мъжете зад нея веднага извадиха мечовете си.
Смитън продължаваше да се усмихва.
— Не можете да влезете в замъка с всичките тези мъже.
— Така значи? Искате ме сама? — Джудит отчаяно се молеше гласът й да не трепери. — Вярвам, ще ми разрешите да взема със себе си поне една камериерка и един мъж за охрана.
— Един мъж и една жена, не повече!
Джудит кимна. Добре, че Джон Басе беше наблизо и чуваше всичко.
— Джоан! — повика тя. Обърна се и като видя как камериерката й оглежда Смитън, не можа да сдържи усмивката си. — Кажи да разтоварят сандъците с дрехите и ме последвай. А ти, Джон…
Тя млъкна, защото го чу да дава заповеди на хората си. Нареждаше им да се върнат в лагера пред замъка и да бъдат нащрек.
Без да се обръща повече, Джудит мина през подвижния мост. Държеше се гордо изправена и никой не забелязваше, че в главата й цари истински хаос. Никой не се досещаше, че тя се пита дали някога ще напусне жива този замък.
Уолтър Демари я чакаше във вътрешния двор, за да й помогне да слезе от седлото. Джудит го погледна внимателно и разбра, че любезният младеж, когото помнеше от сватбата си, има някои слабости, които тогава беше пропуснала да забележи. Твърде голям нос, тесни, жестоки устни и странно безизразни очи.
Той я гледаше, без да мигне.
— Вие сте още по-красива, отколкото ви помня…
Джудит се бе облякла особено грижливо. Ръбовете на роклята от кафяво кадифе бяха обшити със златни конци. От разрязаните ръкави се подаваше кървавочервена коприна. Роклята имаше дълбоко деколте, което разкриваше голяма част от гърдите й. Джудит направи няколко крачки, вдигна леко полата си и позволи на обкръжаващите я да видят фината копринена фуста.
Тя се поклони леко на Демари, после се усмихна срамежливо.
— Смущавате ме, милорд — прошепна тихо тя.
Уолтър беше въодушевен от плахия й вид.
— Вероятно сте уморена и имате нужда от нещо освежително. Ако знаех, че ме очаква такова щастие, щях да поръчам трапеза, достойна за дама като вас.
Трябва да продължа да играя ролята на плаха овчица, каза си Джудит. Очевидно му харесах. Тя сведе глава и помоли мило:
— Ще ми разрешите ли да видя милата си майка?
Уолтър не можеше да откъсне поглед от нея. Какви дълги мигли! А кожата й беше като кадифе.
Джон Басе пристъпи към господарката си.
— Лейди Джудит желае да види майка си — повтори той. Гласът му звучеше спокойно и само Джудит разбра какви усилия му струва да се сдържа.
Демари изобщо не го чу. Погледът му не се откъсваше от Джудит. Само Артър Смитън разбра, че има насреща си силен и решителен мъж. Не трябваше да му позволяват да се движи свободно из замъка.
— Разбира се, лейди Джудит — съгласи се най-после Уолтър и й подаде ръка, за да я отведе на втория етаж.
Джудит се оглеждаше невярващо. Къщата беше мръсна и занемарена. Навсякъде висяха паяжини. Подът беше покрит с дебел слой мръсотия, във въздуха танцуваха прашинки, мазилката се ронеше от стените.
Тя събра всичките си сили, за да изглежда спокойна, когато влезе в стаята, където беше затворена майка й. Помещението беше оскъдно мебелирано и осветено само от един светилник.
— Мамо! — Джудит падна на колене пред стола, на който седеше Хелън Рейвдаун.
Жената я погледна с нямо учудване. После скочи и грабна в прегръдките си единственото си дете.
— Джудит… — Мина доста време, преди сълзите й да спрат. — Добре ли си, детето ми?
Джудит кимна и погледна към застаналите до вратата мъже.
— Ще ни оставите ли за малко сами?
— Разбира се! — Уолтър се обърна към вратата и махна на Джон. — Ела с мен!
— Не. Няма да оставя дамите сами.
— Защо не искаш да ме оставиш насаме с майка ми? — попита сърдито Джудит, когато Демари и Смитън излязоха.
Джон се отпусна в едно кресло.
— Оставам — отговори категорично той.
Джудит вдигна рамене.
— Той е невероятно упорит — обясни тя на майка си.
— Господарке, вие можете да се мерите и с най-упорития бик — изръмжа Джон.
Джудит понечи да го скастри, но майка й се засмя и тя се присъедини към смеха й.
— Той е прав, детето ми. — Хелън нежно помилва косата на дъщеря си. — А сега ми кажи защо си тук.
Джудит погледна нерешително Джон.
— Няма нищо, можете да говорите. Знаете, че нито една дума няма да излезе от устата ми — успокои я с усмивка той.
Джудит заговори, отначало бавно, после все по-бързо. Говореше за Гевин и противоречивите си чувства.
— Аз го мразя и в същото време му се възхищавам. Той ме отблъсква и в следващия миг ме привлича с нова сила. Толкова е силен и… Не мисля, че го обичам. Не е възможно това да е любов. Той почти никога не е добър с мен. Само когато сме… Тя млъкна и прехапа долната си устна.
— Когато сте в леглото? — помогна й с усмивка Хелън.
— Да — прошепна Джудит и бузите й пламнаха.
— Разбирам състоянието ти. Моите чувства към баща ти бяха също така противоречиви. И не бих могла да ти кажа дали това е любов, детето ми.
Двете замълчаха за малко, вгледани в трепкащата светлина на кандилото.
— А сега съм тук, за да освободя съпруга си, макар да знам, че той обича друга жена и пак ще отиде при нея.
Хелън кимна тъжно.
— Моят брак може би щеше да бъде по-различен, ако бях подарила на мъжа си поне един син… Той никога не е вдигал ръка срещу първата си жена… — Тя погледна изпитателно дъщеря си. — Бременна ли си?
Джудит кимна.
— Да, втори месец.
Джон скочи от стола си и бронята му издрънча.
— И яздихте през целия път… с дете в утробата си! Ако Демари узнае, лорд Гевин ще увисне на въжето!
Джудит се изстъпи пред него и златните й очи заблестяха гневно.
— Кой би могъл да му каже? Нали се закле да мълчиш!
