ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Уолтър взе ръката на Джудит и я поднесе към устните си. Тя сведе глава, сякаш не смееше да го погледне.
— Мина много време, откакто ви видях за последен път — заговори той и гласът му прозвуча изненадващо смирено. — Станала сте много по-красива. Заповядайте на масата. Заповядах да приготвят празнична вечеря.
Джудит погледна старата ленена покривка, цялата на петна, и се потърси от погнуса. Калаените съдове бяха разкривени. Погледна колебливо стола си и седна.
— Достатъчно удобни ли са покоите ви? — Уолтър Демари беше втренчил жаден поглед в деколтето й.
— Да… — пошепна едва чуто тя.
— О, скъпа моя, не искам да се страхувате от мен!
Страх е меко казано, помисли си Джудит и се постара да овладее треперенето си.
— Не е страх, само съм объркана. Не съм свикнала с компанията на почтени рицари. Онези, които познавам… не бяха особено любезни.
Уолтър отново стисна ръката й.
— Искам да те обезщетя за всичко, което си претърпяла. Знам много за теб, но ти не знаеш почти нищо за мен. Аз бях приятел на братята ти.
— Не знаех! — погледай го изненадано Джудит. — Значи затова татко ме е обещал на теб? — Тя го погледна невинно.
— Какво… а, да… — заекна смутено Демари.
— Бедните ми братя имаха толкова малко приятели. Много се радвам, че си бил близък с тях. Вероятно баща ми не е преценил правилно положението. Защо не се е стигнало до годеж?
— Ами, аз… — Уолтър отпи голяма глътка вино, за да има време да помисли. По-скоро щеше да си отхапе езика, отколкото да й признае, че никога не е ставало дума за женитба.
Джудит го погледна бързо и отново сведе глава.
— Сигурно казах нещо лошо… Ще ме удариш ли сега?
Уолтър се обърна рязко към нея и като видя сълзите в големите златни очи, се стресна още повече.
— Скъпа моя Джудит… — Той покри ръката й със страстни целувки. — Защо едно толкова мило същество като теб се бои от мъжете?
— Прощавайте. Аз почти не познавам мъжете…
— Усмихни се, красавице моя. Кажи ми какво да ти подаря. Готов съм да ти дам всичко, което желае сърцето ти.
Джудит вдигна очи.
— Бих желала да настаните майка ми по-удобно — отговори с твърд глас тя. — Някъде по-близо до моята стая.
— Милорд — намеси се сър Артър, който седеше отдясно на Джудит и не пропускаше нито дума от разговора, — ако настаним лейди Хелън на четвъртия етаж, няма да можем да я охраняваме добре.
Уолтър смръщи чело. Той трябваше да има тази плаха и невинна жена, на всяка цена. А и не му хареса, че Артър се държи така пред нея.
Смитън забеляза веднага, че е допуснал грешка.
— Имах предвид само сигурността на дамата — побърза да обясни той. После се обърна към Джудит: — Ако разполагате само с един човек за охрана на майка си, кого бихте избрали?
— Джон Басе — отговори без колебание тя. Тогава няма да има кой да ми помогне да подготвя бягството, помисли си безпомощно тя. Сър Артър я погледна, сякаш можеше да чете мислите й.
— Идеята е великолепна — намеси се Уолтър. — Наистина ли желаеш това?
Джудит се почувства зле. Всъщност, без Джон ще имам повече свобода, опита се да се успокои тя.
— Да, милорд. Знам, че мама ще бъде в добри ръце, и това ще ме направи спокойна — прошепна тя и се изчерви.
— Добре. Нека сега посветим вниманието си на по-весели неща. Искате ли утре да ви заведа на лов?
— На лов? Аз… знаете ли, имам още едно желание, но се боя, че ще ми се изсмеете. — Джудит сведе поглед към ръцете си.
— О, не, няма да се смея. Говори, моля те — засмя се Уолтър.
— Никога не съм виждала толкова стар замък. Много бих искала да го разгледам. Оборите, стаите, дори млекарницата.
— Още утре ще ти покажа всичко. Това е скромно желание. — Очите му търсеха нейните, но Джудит не смееше да вдигне глава.
— Много съм уморена. Ще ме извиниш ли? — помоли със сладък глас тя.
— Волята ти е закон за мен. — Уолтър стана и й подаде ръка.
Джудит хвърли бърз поглед към Джон, който стоеше зад нея със скръстени на гърба ръце.
— Искам да поговоря с придружителя си — помоли тихо тя. Преди Уолтър да е успял да реагира, тя взе Джон под ръка и го отведе настрана. — Ти ще внимаваш за майка ми, а аз ще се погрижа за останалото.
— Не мога да ви позволя. Лорд Гевин…
— Тихо! Никой не бива да чуе за какво си говорим. Мама трябва да се махне от онази влажна дупка, иначе ще се разболее.
— Този мъж ви поглъща с поглед. Иска ви и…
Джудит отметна глава назад и го изгледа упорито.
— Знам как да се пазя. Не се тревожи за мен.
Джон понечи да й отговори, но Уолтър пристъпи бързо към Джудит и отново й подаде ръка.
— Ще те придружа до покоите ти.
Когато остана сама с Джоан, Джудит чу прислужницата си да се киска доволно.
— Бяхте страхотна. — Джоан разтърси глава. — Откъде знаете номера с нокътя, за да се разплачете?
Джудит въздъхна с болка. Думите на Джоан й напомниха една сцена, която би предпочела да забрави. Лилиан и Гевин в градината.
— От една жена, която умее да лъже — отговори кратко тя.
Джоан й помогна да се съблече.
— Постигнахте ли онова, което искахте? Помогнаха ли ви сълзите?
— Мама ще получи по-добра стая и Джон ще остане при нея, за да я пази.
— Много добре.
— През следващите дни трябва да оставам по-често насаме с лорд Демари. Трябва да ме освободиш от вечното присъствие на сър Артър. — Джудит се взираше замислено пред себе си.
— Не е много лесно — промърмори Джоан и започна да четка косата й. — Утре ще се ослушам наоколо, за да узная къде крият лорд Гевин.
Господарката и прислужницата бяха забравили съсловните различия. Двете бяха съюзнички.
Уолтър и Артър седяха в залата. Масата беше раздигната, въоръжените мъже приготвяха сламениците си за спане.
— Нямам й доверие — промърмори като на себе си Артър.
— Как смееш да говориш така? — избухна ядно Уолтър. — Тя е като нежно цвете. Яла е достатъчно бой и сега е страхлива и плаха като сърна.
— Не беше плаха, когато изиска по-добра стая за майка си.
— Изискала е? Не е в характера й да поставя изисквания. Тя е загрижена за майка си. Това е понятно. Още едно доказателство за нежната й натура.
— Това сладко същество, което ти наричаш нежно цвете, чу доста важни неща тази вечер. Едва не й
