безстрашна жена. Всяка друга би си останала у дома, зад здравите стени на замъка си. А тази дойде сама в ръцете ти и…
— И? Тя не поиска нищо друго, освен по-добра стая за майка си! — напомни му тържествуващо Уолтър. — Прекарва дните си с мен и нито веднъж не е попитала за мъжа си. Това доказва, че не изпитва и капка привързаност към него.
— Не съм толкова сигурен — промърмори замислено Артър. — Струва ми се подозрително, че не го е споменала с нито една дума.
— Тя го мрази! Отвращава се от него, казвам ти! Не разбирам защо не го пратиш на оня свят. Тогава веднага ще се оженя за нея.
— И кралят ще ти даде да разбереш. Тя е богата наследница. Само баща й имаше право да я омъжи. Сега той е мъртъв и правото е на краля. Ако съпругът й умре, тя минава под покровителството на краля и владенията й стават негови. Да не си въобразяваш, че кралят ще ти даде богатата вдовица, след като научи, че си измъчвал до смърт съпруга й? Ако я вземеш за жена без негово позволение, той ще побеснее и тежко ти тогава. Само ако тя отиде лично при Хенри и му заяви, че желае бракът й да бъде анулиран, защото е решила да се омъжи за теб, ще постигнеш каквото искаш. Крал Хенри обича кралицата и се радва на сантименталните истории.
— Ще я накарам да се влюби в мен — обеща тържествено Демари. — Тя ме обожава още отсега. Нали чета в очите й.
— Казвам ти още веднъж: ти си абсолютен глупак. Виждаш само онова, което искаш. А аз съм почти уверен, че в красивата й главица се въртят планове за бягство.
— Нима Джудит иска да избяга от мен? — Уолтър зяпна смаяно. — Та аз не я държа в плен. Тя е свободна и може да прави, каквото иска.
Артър го изгледа с отвращение. Каза си, че трябва да бъде постоянно нащрек, защото златооката вещица заплашваше да унищожи честолюбивите му планове.
— Значи ти си уверен, че тя не може да понася мъжа си? — попита с измамна кротост той. — Имаш ли доказателства?
— Тя не го споменава.
— А може би е отчаяна, че го е загубила? — Артър се ухили коварно. — Не е зле да проверим чувствата й към Гевин Аскот.
Уолтър го погледна със съмнение.
— Май не си толкова сигурен в нея, колкото се правиш? — Артър наля още масло в огъня.
— Разбира се, че съм сигурен. Какво предлагаш?
— Ще извадим любимия й съпруг от дупката и ще й го представим. Нека видим реакцията й. Или ще избухне в сълзи при появата му, или ще се зарадва, като го види в това състояние.
— Знам, че ще се зарадва. — Ала Уолтър съвсем не беше толкова сигурен.
— Да се надяваме, че си прав. Аз обаче не мисля така.
Стаята, която бяха дали на лейди Хелън, беше по-голяма, светла и чиста. Мебелировката беше оскъдна. В единия ъгъл беше поставено широко легло с балдахин. В другия имаше сламеник.
Джон Басе и лейди Хелън седяха до ниската маса и играеха шах. Главите им бяха приведени и почти се докосваха.
— Пак спечелихте — установи изненадано Джон.
Лейди Хелън се усмихна.
— Сигурно се радвате.
— Наистина се радвам — отговори искрено Джон и я погледна в очите. Промяната, станала с тази жена само за няколко дни, не преставаше да го учудва. Хелън изглеждаше напълняла, бузите й бяха загубили бледината си. Вече не приличаше на подгонено зайче.
— Още една игра? — попита тя.
— Не. По-добре е да си починем малко.
— Вече е късно — съгласи се тя, макар че нямаше желание да си ляга. Чувстваше се много добре в компанията на Джон Басе.
— Хайде да поседим още малко — засмя се той и се надигна, за да разбърка жарта в месинговия мангал. Голямото помещение беше оскъдно осветено и доста хладно.
— Трябва да кажа, че се подмладявате с всеки ден — проговори меко Джон, вдигна я на ръце и я отнесе до стола пред огъня.
Хелън обичаше сигурността на силните му ръце. Глезенът й беше почти заздравял и тя можеше да ходи сама, но Джон предпочиташе да я носи и тя не се противеше. И двамата се наслаждаваха на тази близост, но не смееха да си го признаят.
Джон я положи внимателно в стола и се изправи пред нея. В този миг вратата се отвори и в стаята влетя задъханата Джудит.
— Мамо! — тя се хвърли в протегнатите ръце на Хелън.
— Господи, как се тревожех за теб! — прошепна развълнувано майката. — Къде беше толкова време? Добре ли си? Да не са ти сторили зло?
— Има ли нещо ново? — намеси се решително Джон.
Джудит се освободи от прегръдката на майка си.
— Не, нищо не ми сториха. Не можах да дойда при вас, защото Уолтър Демари цял ден вървя по петите ми. Няколко пъти го молих да ме доведе тук, но той се правеше, че не чува.
Джудит се отпусна на едно ниско столче и продължи глухо:
— Имам още една новост. Видях Гевин. — Гласът й премина в шепот. Джон и Хелън я гледаха смаяно. — Хвърлили са го в една тъмна дупка под избата. Страшно място, повярвайте ми. Трябва колкото се може по- бързо да се махне оттам. Отидох при него…
— В подземието! — Хелън се улови за шията, сякаш нещо я душеше. — Ти си бременна! Защо излагаш детето си на опасност?
— Нека ни разкаже за лорд Гевин! — прекъсна я сърдито Джон.
Джудит с учудване забеляза как майка й посрещна спокойно мрачния му поглед и изобщо не се развълнува.
— Гевин се ядоса, че съм дошла. Каза ми, че вече е взел мерки за освобождаването ни. Изпратил е човек при брат си Стивън.
— Лорд Стивън! — Джон засия. — Той е смел и разумен воин. Какво още ви каза?
— Не много. Накара ме да му разкажа всичко и ме предупреди да се пазя от Демари.
— Ще можеш ли да го държиш далече от себе си? — попита загрижено Хелън.
— Не е лесно — въздъхна тежко Джудит.
— А сър Артър? — попита тревожно Джон.
— Той не ме изпуска от очи. Усещам, че замисля нещо, но не знам какво.
— От него може да се очаква само най-лошото. Толкова искам да ви помогна! — въздъхна безпомощно Джон.
— Нямам нужда от помощ. Трябва само да изчакаме идването на Стивън. Аз ще говоря с него и…
— Да говорите с лорд Стивън? — попита изненадано Джон. — Той надали ще си направи труда да обяснява плановете си на една жена.
На вратата се почука и Джудит скочи.
— Трябва да вървя. Джоан стои на стража в коридора. По-добре е Демари да не узнае, че съм идвала.
Хелън улови ръката на дъщеря си.
— Внимавай, детето ми. Моля те, пази се!
Джудит целуна майка си по бузата.
— Правя всичко, което мога. Сбогом.
Когато двамата отново останаха сами, Джон застана пред Хелън и помоли глухо:
— Не плачи. Това няма да й помогне.
Хелън кимна през сълзи.
