— Би ли го направила, за да спасиш майка си? — попита грубо той и в гласа му имаше недвусмислена заплаха. — Вече поиска някои неща за нея, защо не поискаш и свободата й?
— Това не е ваша работа!
Той я стисна в прегръдката си и отново отне дъха й.
— Толкова ли си сигурна? Сигурно се чувстваш силна, защото онзи глупак Демари е ослепял от любов. Аз ще те науча кой е господарят тук.
— Какво искате да кажете?
— Много скоро ще узнаеш.
Джудит усети как стомахът й се преобърна от страх.
— Какво възнамерявате? Сигурно искате да измъчвате майка ми и да я убиете!
— Не, това не ми е достатъчно. Искам да си направя една хубава шега. Ще ми достави голямо удоволствие да гледам как виеш от болка, повярвай. А когато те измъча достатъчно, ще ти позволя да дойдеш в леглото ми.
— Никога!
— Не бързай толкова. — Той я пусна така внезапно, че Джудит политна към стената. — Сега обаче трябва да вървя. Не забравяй какво ти казах.
Артър се отдалечи с големи крачки, но Джудит не смееше да се помръдне. Опита се да диша дълбоко и равномерно, за да се успокои, но сърцето й биеше като лудо. След малко се овладя и закрачи несигурно към покоите си.
Внезапно от сянката се отдели мъжка фигура и тя изпищя задавено. Мъжът й беше непознат. На рамото му висеше лютия. Изглеждаше доста стар и се правеше, че не я забелязва.
Обикновено Джудит не обръщаше внимание на хората, които живееха в замъка, но тъй като беше сигурна, че този мъж е подслушал разговора й с Артър, го огледа внимателно. Изведнъж в очите му блесна такава омраза, че тя се стресна до смърт и бързо притисна ръка към устата си, за да не изпищи.
Обърна се рязко и избяга в стаята си. Хвърли се на леглото и се разтрепери с цялото си тяло.
Джоан се втурна към нея. Приседна на леглото и замилва успокоително косата й. Двете жени вече се чувстваха като сестри.
— Какво ви стори онзи проклет човек, господарке?
— Гевин беше прав, като ми каза, че е било по-добре да си остана вкъщи — захълца Джудит.
— За да шиете и плетете? — Джоан искаше да отклони вниманието на господарката си и успя.
Джудит седна и се усмихна.
— Благодаря ти, че ме изтръгна от самосъжалението. Занесе ли храна на Гевин?
— Да.
— Как е той?
— Стори ми се още по-слаб.
— Какво да правя сега? — Джудит се загледа мрачно пред себе си. — Колко време трябва да чакам, докато пристигне брат му? Трябва да го измъкна от онази дупка. Какво да измисля, какво?
— Дано небето ни помогне! — въздъхна Джоан.
Тази вечер Уолтър Демари беше по-различен от обикновено. Джудит усещаше болезнено изпитателния му, почти недоверчив поглед, макар че оставаше външно спокойна.
— Не ви ли е вкусно яденето? — попита учтиво Артър Смитън.
Тя сведе глава, за да не го гледа, и не отговори.
— Знаете ли, за тази вечер сме предвидили малко забавление и се надявам поне то да ви хареса.
Джудит понечи да го попита какво има предвид, но недвусмислената заплаха в гласа му я накара да замълчи. Артър се приведе напред и погледна Демари.
— Мислиш ли, че е време?
Демари махна на въоръжените мъже до вратата и двамата излязоха.
Хапката заседна в гърлото на Джудит и тя посегна към чашата с вино, за да я преглътне. Осъзна, че Артър Смитън е замислил нещо дяволско, и си пожела да бъде достатъчно силна за онова, което я очакваше.
Огледа нервно залата и откри в един ъгъл мъжа с лютнята, който я бе срещнал в коридора. Сега в очите му нямаше омраза.
Мъжът беше голям и силен. В тъмнорусата му коса имаше няколко светли кичури. Очите му имаха магически блясък. Тъмносини и дълбоки, тази вечер те бяха неразгадаеми. И бяха впити в нея.
Внезапната тишина, която се възцари в залата, и дрънченето на вериги привлякоха вниманието й. В първия миг тя не разбра, че двамата въоръжени мъже бяха довлекли в залата съпруга й.
Тези секунди я спасиха. В мига, когато най-после позна Гевин, тя усети, че Артър и Демари я наблюдават изпитателно. Обърна се към тях и отговори въпросително на погледите им. Когато отново посвети вниманието си на окования мъж, вече беше успяла да се овладее.
Сърцето й биеше лудо, но лицето й остана неподвижно. Въпросите напираха в главата й. Защо бяха довели Гевин? Може би искаха да проверят дали тя няма да се втурне към него и да го прегърне?
Изведнъж главата й си проясни и тя осъзна, че намерението на Артър е било точно такова. Той искаше да докаже на Уолтър, че тя не е безразлична към съпруга си.
— Познаваш ли този мъж? — попита с усмивка Демари.
Джудит огледа окъсаната фигура, окована във вериги, и се престори на изненадана, че вижда в залата един затворник. Дори успя да се усмихне.
— Винаги съм искала да го видя в този вид — отговори спокойно тя.
Уолтър нададе тържествуващ вик.
— Доведете го по-близо! Искам моята красива дама да се наслади на гледката. Тя заслужава това.
Двамата стражи завлякоха Гевин пред масата. Джудит се уплаши, че всички ще чуят как бие сърцето й. Сега не бива да показвам и капчица съчувствие, повтаряше си отчаяно тя, иначе всички сме загубени.
Тя се надигна, грабна чашата си и изля виното върху главата му.
Студената течност го изтръгна от апатията. Той вдигна глава и я погледна. После отмести очи към Демари и Артър, които стояха зад нея.
Демари сложи ръка на рамото й с жест на собственик.
— Хей ти! Виж кой прегръща сега съпругата ти! — извика той и се изпъчи като паун.
Преди някой да е осъзнал какво става, Гевин се хвърли през масата. Мъжете, които държаха веригите му, бяха повлечени и паднаха върху покривката. Чу се звън на счупено стъкло.
Уолтър не можа да се отдръпне достатъчно бързо. Ръцете на Гевин сграбчиха раменете му и го натиснаха към масата.
— Дръжте го, по дяволите! — изкрещя задавено Демари.
Гласът му премина в хъркане, когато Гевин го стисна за гърлото.
Джудит наблюдаваше сцената, без да смее да се помръдне. Макар да беше изтощен от глад и жажда, Гевин имаше достатъчно сили да повлече със себе си двама мъже и да удуши съперника си.
Най-после двамата му стражи се изправиха и задърпаха отчаяно веригите. Ала силите им бяха недостатъчни, за да откъснат Гевин от шията на Демари.
— Един ден ще те убия! — проговори мрачно Гевин, когато най-после успяха да го отдалечат, и мрачният му поглед прониза очите на врага. Вбесените пазачи го заудряха с юмруци и омотаха веригите около тялото му.
— Отведете го! — изкрещя Уолтър Демари и гласът му се пречупи. Той разтърка врата си и всички видяха как брадичката му трепери от преживения ужас. Когато изведоха пленника, господарят на замъка се отпусна в стола си и сведе глава. Джудит разбра, че сега трябва да действа много умело.
— Представлението беше чудесно — заговори с усмивка тя. — Много съжалявам, че той се държа така… невъзпитано. Но какво друго би могло да се очаква от човек като него? Все пак се радвам, че можа да ме види редом с мъжа, който ме обича и е готов да ме защити с живота си.
Уолтър я гледаше изумено.
— Знаеш ли, мисля, че съм ти и малко сърдита — продължи Джудит и бързо закри очи с дългите си мигли.
