— Пий, но много бавно. — Той се подчини. Когато се напи, тя извади една купа с ядене и го нахрани като бебе с топла супа. Месото и зеленчуците бяха разварени, за да може да преглъща.
Гевин преглътна няколко пъти, облегна се безпомощно на стената и затвори очи.
— Отдавна не са ми давали ядене — проговори той. — Човек оценява значението на храната едва когато го лишат от нея. — Той помълча малко, като дишаше мъчително. После се изправи и я погледна сърдито. — Защо си тук?
— За да ти донеса храна.
— Нямах предвид това. Защо си в замъка на Демари?
— Гевин, искам да се нахраниш добре, а не да говориш. Ще ти разкажа всичко, когато се заситиш. — Тя отчупи парче хляб и го потопи в супата.
Гевин отново посвети вниманието си на храната.
— Има ли някой от моите хора там горе? — попита с пълна уста той. — Боя се, че съм се отучил да ходя. Ще се нахраня добре, за да си възвърна силите. Не биваше да те пускат тук.
Джудит не беше очаквала такива думи. Гевин вярваше, че е свободен!
— Не говори — прошепна със сълзи на очи тя. — Не мога да те изведа оттук. Още не.
— Какво?
— Аз съм сама, Гевин. Горе няма нито един от нашите хора. Ти си пленник на Уолтър Демари, мама също. Джон Басе бди над нея, но аз…
Гевин веднага спря да яде.
— Разкажи ми всичко — нареди властно той.
— Джон Басе ми съобщи, че Демари те е взел в плен. Беше решил да обсади замъка и да умори от глад хората вътре. Смяташе, че само така може да спаси теб и мама. Но аз…
— Ти си дошла да ме спасиш? — Хлътналите му очи засвяткаха гневно. — Как ще го направиш? Ще ги заплашиш с оръжие и ще поискаш да ни освободят?
Джудит стисна устни.
— Джон ще ми плати скъпо за тази глупост — изскърца със зъби Гевин.
Джудит сведе глава.
— Знаех, че ще се ядосаш.
— Да се ядосам? — изфуча Гевин. — Владенията ми са без защита, хората ми нямат водач, жена ми е пленница на един луд, а ти ми говориш, че съм ядосан! Аз съм бесен!
Джудит вирна упорито брадичка.
— Нямаше друга възможност. Нито ти, нито мама щяхте да преживеете обсадата.
— Това е вярно — потвърди мрачно той. — Но има и други начини да бъде завзет този дяволски замък.
— Но Джон каза…
— Джон не разбира нищо от обсада. Баща му беше васал на баща ми, той е мой васал и това е всичко. Трябваше да изпрати за Майлс или Рейн. Ще го убия за това лекомислие!
— Не, Гевин! Аз съм виновна за всичко. Казах му, че ще дойда тук, и той не успя да ме разубеди. — Очите й заблестяха като златни. Вълнената качулка падна от главата и разкри прекрасните й коси.
— Бях забравил колко си красива — проговори меко Гевин. — Нека не се караме. Станалото не може да се върне. Разкажи ми как е положението горе.
Джудит се опита да му опише всичко колкото се може поточно.
— Не биваше да слизаш в тази дупка — укори я Гевин.
— Нали трябваше да ти донеса ядене! — напомни му сърдито тя.
Той я погледай и въздъхна. После се усмихна.
— Бедният Джон. От опит знам, че не е лесно да се излезе наглава с теб.
— Какво толкова лошо съм направила?
— Допуснала си голяма грешка. Излагаш много хора на опасност. Не разбираш ли, че бягството оттук е невъзможно?
Джудит сведе засрамено глава. Гевин бутна в ръката й празната кана и заговори окуражително:
— Вдигни глава и дай да те погледам. Отдавна не съм виждал нещо толкова красиво и чисто.
— Донесла съм още ядене. Ще го сложа в една телена кошница и ще я окачим високо на стената, за да я опазим от плъховете.
— Ами ако хората на Демари забележат кошницата? Или пейката? Трябва да си ги вземеш.
— Няма да го направя — отговори упорито тя. Взе ръката му и я притисна до бузата си. — Джоан ми каза, че си повече мъртъв, отколкото жив. После обаче каза, че си изгледал стража с дива омраза. Ако наистина усещаш в себе си тази омраза, няма да се предадеш. — Тя се приведе към него и нежно докосна устните му.
— Чуй ме, Джудит. Искам да изпълниш точно онова, което ще ти поръчам. Аз не съм Джон Басе и не можеш да ме водиш за носа. Ако не се подчиниш на волята ми, ще застрашиш живота на много хора.
Джудит кимна. Той не знаеше, че тя копнее да получи добър съвет.
— Преди да ме заловят, Одо успя да избяга. Сигурно вече е отишъл в Шотландия при Стивън.
— При брат ти?
— Да. Ти не го познаваш. Той ще бъде тук много скоро и е опитен воин. Тези стари стени няма да го затруднят. За съжаление не знам точно кога ще дойде. Трябва да чакаме.
— Какво трябва да направя?
— Ще стоиш при Демари и ще го залъгваш със сладки приказки. А сега си върви.
— Утре ще дойда пак и ще ти донеса още ядене.
— Не. Изпрати Джоан. Ако те хванат, ще убият всички ни. Демари не бива да заподозре нищо. Хайде, тръгвай и помни съвета ми.
Джудит се изправи и кимна послушно. Обърна се към стълбата и чу тихия шепот на мъжа си:
— Ще ме целунеш ли още веднъж?
Тя се усмихна щастливо, хвърли се на гърдите му и обхвана лицето му с ръце.
— Много ме е страх, Гевин — призна едва чуто тя.
Той улови брадичката й и я погледна с признателност.
— Ти си по-смела от десет мъже наведнъж. — Целуна я жадно и я побутна към изхода. — А сега си иди и не се връщай повече тук.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Сър Артър не можеше повече да сдържа гнева си. Много неща му се бяха струпали само за един ден.
— Ти си глупак! — изфуча разярено той. — Тя си играе с теб на котка и мишка! Защо не разбираш?
— Позволяваш си твърде много! — проговори предупредително Демари.
— Някой трябва да те вразуми! Толкова си заслепен по тази мръсница, че няма да забележиш как ще ти забие нож в гърба. Даже ще й благодариш, че те е убила!
Уолтър се взря мрачно в каната с бира.
— Тя е толкова сладка и красива — прошепна с копнеж той.
— Сладка ли? По-скоро е като вино, подправено с отрова. От три дни е тук и докъде стигнахте? Съгласи ли се да поиска от краля анулиране на брака си? — Без да му остави време да отговори, той продължи настойчиво: — А какво правиш ти? Седиш си и я зяпаш като разгонен жребец!
— Тя е прекрасна жена и аз я желая — отговори упорито Уолтър Демари.
— Точно така — съгласи се с усмивка Артър. Джудит Аскот караше и неговата кръв да кипи. За разлика от Демари обаче той не губеше ума си. — И какво ти донесе красотата й? Доближи ли се поне с една стъпка до целта?
Уолтър тресна каната на масата и тя издрънча.
— Тя е дама и аз я ухажвам! Всички мъже, които е познавала досега, са й вдъхвали само страх. Баща и, братята й, после Гевин Аскот. Трябва да я убедя в любовта си…
— Вдъхвали са й страх, значи! — изсмя се злобно Артър Смитън. — Никога досега не бях срещал толкова
