призна, че не е имало уговорка между теб и баща й. — Гласът на Артър беше пълен с ирония.
— Е, и? Какво те е грижа? Тя не иска да остане жена на Гевин Аскот.
— Защо си толкова сигурен?
— Ти сам каза, че си чул…
— Чул съм, да! Но не мога да си обясня защо дойде тук! Не вярвам да е толкова глупава, че да не съзнава колко опасно е това за нея.
— Нима твърдиш, че бих й сторил зло? — Лицето на Уолтър почервеня от гняв.
Артър издържа спокойно унищожителния му поглед.
— Не, докато новата игра ти е интересна. — Той познаваше добре Демари. — Трябва да се ожениш за нея, преди да я вземеш в леглото си. Само тогава ще я притежаваш истински. Ако сега я принудиш да ти се отдаде без благословията на църквата, тя ще те намрази, както мрази съпруга си.
— Няма нужда от съветите ти, когато става въпрос за жените. Аз заповядвам тук, не забравяй! Господарят съм аз! Нямаш ли си други задължения?
— Разбира се, милорд — отговори със странен глас Артър. — Утре ще придружа господаря си, докато показва защитните ни съоръжения на врага. — Той се обърна и светкавично се наведе, когато Артър запрати към лицето му чашата с вино.
Джудит се събуди още по тъмно. Първата й мисъл беше, че днес Джоан ще узнае нещо за съпруга й.
Тя отметна завивката и стана. Облече канеления си халат и тръгна да търси Джоан. Намери постелята й празна и стисна ядно зъби. Скоро гневът отстъпи място на тревогата. А може би Джоан я беше напуснала? Или сър Артър я беше заловил да шпионира?
След малко вратата се отвори безшумно и камериерката влезе на пръсти.
— Къде беше? — попита с треперещ глас Джудит.
Джоан притисна устата си с ръка, за да не изпищи.
— Господи! Как ме уплашихте! Защо не сте в леглото?
— Научи ли нещо за лорд Гевин? — попита делово Джудит. После сложи ръка на рамото й и я дръпна към леглото.
Джоан се отпусна уморено на меката завивка и притисна с две ръце бучащата си глава.
— Да, господарке.
— Къде е той? Жив ли е?
Джоан въздъхна.
— Не ми беше лесно да разузная нещо за затвора му. Охраняват го много строго, ден и нощ. Дотам се стига само през… не е лесно да се проникне до онази дупка. — Тя направи опит да се усмихне. — Един от стражите ме харесва. Прекрасен мъж. Цялата нощ…
— Джоан! — прекъсна я нетърпеливо Джудит. — Ти премълчаваш нещо. Какво става със съпруга ми? Добре ли е?
Джоан вдигна глава и я погледна в очите. После закри лицето си с ръце.
— Много е страшно, господарке. Не мога да повярвам, че са се отнесли така жестоко с него. Господарите не наказват така дори последния крепостен!
Джудит побледня като платно.
— Разказвай! — прошепна беззвучно тя. — Трябва да знам всичко.
Джоан изхълца и заговори задавено:
— Много малко хора в замъка знаят къде е… килията му. Довели са го през нощта и са го хвърлили в една… дупка.
— Дупка ли?
— Да, господарке. Нещо като затвор под мазето. Представлява ниска пещера под стената на кулата. Вътре се стича мръсната вода и пещерата е пълна с плъхове и други гадини.
— И там държат съпруга ми? — Джудит не можеше да повярва в чутото.
— Да, господарке. В пещерата се слиза само по една тясна стълбичка.
— Ти беше ли при него?
— Да. — Джоан сведе глава. — Видях го…
Джудит впи нокти в ръката й.
— И ми го казваш едва сега?
— Не можах да повярвам, че мъжът в пещерата е нашият господар. Той беше толкова силен и красив, а сега е само кожа и кости. Очите му са хлътнали, лицето му е сиво. Онзи момък ми даде една свещ, за да надникна в дупката. Тогава видях, че навсякъде пълзят мишки. А господарят… той лежи на голия под. Светлината го заслепи и вдигна ръце към лицето си. Велики Боже, каква страшна картина! — Джоан изплака безпомощно.
— Сигурна ли си, че това е лорд Гевин?
— Да, да! Онзи мъж го удари с камшик. Тогава господарят го изгледа с такава омраза…
— Позна ли те?
— Не вярвам. Отначало се уплаших, че ще ме познае. Но той вече не познава никого. Разумът му е помътен.
Джудит пое дълбоко дъх. Нещо я задушаваше. Джоан помилва ръката й.
— Вече е много късно. Той ще живее само още няколко дни. Забравете го, господарке. Той е почти мъртвец.
— Той е жив! — проговори ледено Джудит. — И аз ще го спася.
— Той е повече мъртъв, отколкото жив — опита се да я разубеди Джоан. — Ако го изведете навън, дневната светлина ще го ослепи.
Джудит стана.
— Трябва да се облека. Помогни ми. — Тя почака Джоан да извади роклята и продължи да дава заповеди: — Трябват ми дрехи от груба материя, каквито носят слугините. И високи ботуши. Намери и едно ниско столче или по-добре пейка. Да бъде тясна, но достатъчно дълга. Трябва ми още телен кош, за да мога да си го завържа на кръста. Гледай да не бъде много голям.
Джоан поклати глава и я погледна страхливо.
— Но аз ви казах, че съпругът ви е полумъртъв! Не можете да го спасите. И как ще му отнесете пейката, без да ви забележат? Можете да го нахраните, но нищо повече.
Джудит я погледна втренчено и Джоан млъкна. Когато господарката я погледнеше така, тя си знаеше, че вече няма място за спорове.
— Ще ви доставя всичко, което искате — обеща тихо тя.
На сутринта Уолтър Демари разведе Джудит из замъка и й показа всичко, което тя пожела да види. Сър Артър ги следваше с мрачно лице.
— Какви яки стени — прошепна със страхопочитание Джудит, докато оглеждаше внимателно крепостния вал. Погледът й се плъзна към мъжете, които бяха на пост по стената. Изглеждаха сънени. И не бяха много.
— Може би дамата желае да разгледа и оръжията ни — предложи иронично Артър. Изпитателният й поглед не беше убягнал от вниманието му.
Джудит стисна зъби и сведе глава.
— Не ви разбирам. Защо да се интересувам от оръжия?
— Аз също не разбирам. Какво ти става, Артър? — ядоса се не на шега Демари.
Джудит видя студения поглед на Смитън и отново осъзна, че той е най-опасният й неприятел. Тя се постара да се усмихне и се обърна към Демари:
— Вчера яздих дълго и още не съм възстановила силите си. Бих желала да си полегна.
— Разбира се, скъпа моя.
Джудит се отвращаваше от месестите му ръце, които непрекъснато стискаха пръстите й, от жадните му погледи. Тя кимна грациозно за сбогом, влезе в стаята си и здраво затвори вратата след себе си.
Без да се съблича, тя си легна и затвори очи. Мислите й отново се устремиха към мъжа, който лежеше затворен в онази страшна дупка.
