лежеше пред него в леденостудената вода, цялата мокра.
Изведнъж го обзе ревност. Той не познаваше жената, която седеше спокойно сред тези груби мъже и вземаше решения, които променяха живота им. Мъжете около нея познаваха част от характера й, която тя изобщо не си даваше труд да разкрие пред него.
Алисия стана и закрачи към стълбата в задната част на залата. Стивън я последва. Припомни си чувствителните й крака и тихо се засмя. Мъжете от свитата й нямаха представа каква жена е господарката им.
— Погледни го само — проговори презрително Алисия. Тя стоеше до прозореца в стаята си на третия етаж и гледаше надолу към двора, където Стивън и Крис в пълно бойно снаряжение показваха пред придружаващите ги бойното изкуство на английските рицари. Шотландците стояха в кръг наоколо и следяха двубоя в мрачно мълчание.
Вече бяха минали две седмици от женитбата им. Алисия слушаше как Стивън се старае да внуши на хората й колко важна е защитата на бронята и всеки път вдигаше презрително рамене. Той дори бе предложил да снабди с ризници и шлемове младите мъже, които се упражняват най-старателно. Но шотландците почти не проявяваха интерес към скъпите, тежки и уморителни за носене метални ризници. Те предпочитаха варварските си костюми, които оставяха важни части от тялото незащитени, дори разголени. Единственото, което успя да постигне Стивън, беше да носят къса плетена ризница под наметалото.
Алисия обърна гръб на прозореца и се усмихна тържествуващо.
— Нямате никакви основания да гледате така самодоволно и злобно — укори я Мораг. — Хората ви имат нужда от движение. Защо им е да седят по цял ден и да не вършат нищо? Стивън поне ще ги накара да се поизпотят.
Алисия се засмя и поклати глава.
— Той е невероятно упорит. Вчера дори се осмели да обяснява на хората ми, че Шотландия е неспокойна страна, която трябва да се защитава по-добре срещу враговете си. Като че ли ние не го разбираме! Само англичаните са виновни, че…
Мораг вдигна ръка, за да я накара да млъкне.
— Знам, че подлудявате съпруга си с вашето непрекъснато мърморене, но пощадете поне мен! Какво не ви харесва в него? Сигурно искате да го накажете, че нощем ви кара да стенете от наслада? Защо се сърдите, че изпитвате страст към мъжа, когото смятате за враг на клана си?
— Не изпитвам страст… — Алисия млъкна изведнъж. Вратата се беше отворила и тя се обърна да види какво става. Мораг беше излязла шумно. Старата прислужница не можеше да й прости, че се отнасяше така зле с мъжа си.
Алисия въздъхна и се обърна отново към прозореца. Трябваше да признае, че е много разтревожена от реакцията на тялото си. Често коленете й омекваха веднага след залеза на слънцето. Тя се пазеше да показва чувствата си пред Стивън. Не правеше опити да се доближи до него, не му шепнеше нежни думи. Той беше от хората, които убиха баща й. Денем й беше лесно да гледа на него като на враг. Той се обличаше като англичанин, мислеше като англичанин. Ала нощем, когато я докосваше, тя забравяше коя беше тя и кой беше той.
— Стивън! — повика го тихо Крис, който беше застанал на високия бряг и се взираше в морето. — Няма смисъл. Те не искат да разберат.
Стивън свали шлема си. Хладният бриз разпиля запотените му коси. Хората му се упражняваха всеки ден в пълно бойно снаряжение. Мъжете на Алисия обаче стояха настрана и зяпаха англичаните като животни от менажерията на крал Хенри.
— Трябва да намеря начин да убедя тези хора — отвърна упорито Стивън.
— Милорд! — Един от рицарите се втурна към тях. — Едно от стадата на Макарън е било нападнато в северните земи. Мъжете вече оседлават конете си.
Стивън кимна замислено. Най-после му се удаваше шанс да покаже на шотландците колко добри бойци са английските му рицари. Той имаше опит с крадци и бракониери и знаеше как да се справя с тях.
Тежкото снаряжение не му позволяваше да се движи достатъчно бързо. Пажът вече го чакаше с бойния жребец, също обвит в броня. Тези коне бяха огромни. От столетия насам ги отглеждаха специално за да носят тежките рицари с броните и оръжията им. Когато Стивън и рицарите му най-после възседнаха конете си, шотландците отдавна бяха потеглили на път. Стивън си каза загрижено, че дисциплината им е много хлабава и че трябва да им наложи наказание, за да запази реда.
Щяха да минат много години, преди Стивън да започне да си припомня случилото се през онази нощ в шотландските плата, без да потъва в земята от срам.
Когато стигнаха мястото, където Макгрегърови бяха откраднали говедата, вече се здрачаваше. Шумът, който вдигаха металните ризници, се чуваше на мили разстояние. Броните дрънчаха, копитата на тежките коне чаткаха по сухата земя.
Стивън смяташе, че Макгрегърови ще го посрещнат като англичани и ще влязат в отделни двубои с рицарите му. Действителността се оказа съвсем друга. Той и хората му можеха само да стоят отстрана и да гледат безпомощно развитието на битката. Стивън никога не беше виждал такъв бой, нито си го беше представял.
Шотландците наскачаха от конете си и се изпокриха в гората. Докато тичаха, те захвърлиха наметалата от раменете си, за да се движат по-свободно и по-бързо. Надигнаха се страшни крясъци и скоро се чу звън на оръжие. Стивън позна така наречените клеймъри, двуострите шотландски мечове.
Той се обърна към хората си и им даде знак да слязат от конете. Те го послушаха и последваха шотландците в гората, опитвайки се да се ориентират по шумовете. Ала шотландците бяха изчезнали. Тежките ризници не позволяваха на рицарите да се движат бързо в тъмната гора.
Внезапно от сянката излезе един шотландец и Стивън го погледна смутено.
— Обърнахме ги в бягство — съобщи мъжът и в гласа му имаше недвусмислено злорадство.
— Има ли ранени?
— Трима ранени, нито един убит — отговори кратко шотландецът и се усмихна. — Хората от клана Макарън са много по-бързи от тромавите Макгрегър. — Той беше още задъхан от вълненията на битката. — Да повикам ли няколко мъже да ви вдигнат на коня? — попита той и се ухили до ушите. Стивън изглеждаше невероятно тромав в тежкото си въоръжение.
— Ей, ти! — извика ядосано Крис. — Ако ни обиждаш, ще си имаш работа с меча ми!
— Готов съм, английско куче — отговори подигравателно шотландецът. — Можеш да бъдеш сигурен, че ще ти прережа гърлото преди изобщо да си успял да се помръднеш в този метален ковчег!
— Млъкнете! — заповяда остро Стивън. — Крис, прибери меча си в ножницата. А ти, Дъглас, иди да се погрижиш за ранените.
— Не биваше да позволяваш това безсрамие — заговори укорително Крис, когато шотландецът се отдалечи. — Така никога няма да се научат да те уважават.
— Не мога да ги принудя да изпитват уважение към мен — отвърна мрачно Стивън. — Уважението трябва да се заслужи. Не ни остава нищо друго, освен да се върнем в Ларенстън. Трябва да обмисля някои неща.
Алисия седна в леглото.
— Глух ли си? Попитах те колко хора бяха ранени при нападението?
Стивън се обърна, сякаш едва сега беше забелязал присъствието й. Погледът му се плъзна по голото й тяло, но това не го развълнува както обикновено. Обърна й гръб и откопча колана си.
— Никой не получи сериозно нараняване. Само едно зашито рамо. Това беше всичко.
— Кой беше ранен в рамото?
Стивън махна с ръка и седна на леглото. Свали панталона си и се изтегна гол до нея. Скръсти ръце зад главата си и се загледа в тавана, без да направи опит да я докосне.
— Доколкото си спомням, името му беше Франсис — отговори тихо той.
Алисия го гледаше смаяно. Какво му ставаше?
— Шотландците ли те уплашиха, англичанино? Твърде силни ли бяха моите хора за теб или твърде
