бързи?
Когато Стивън не реагира на подигравката, учудването й беше безкрайно.
— Твърде бързи — отговори сериозно той, без да я погледне. — Движат се безшумно, с леки стъпки. Разбира се, в Англия няма да постигнат нищо, защото шепа облечени в желязо рицари ще ги разгонят като пилци. Само че тук…
— Глупости! — изсъска разгневено Алисия. Надигна се и заблъска с юмруци по гърдите му. — Никога няма да видиш как проклетите англичани избиват шотландците като пилци, никога!
— Престани да ме удряш. Имам достатъчно рани по тялото си.
Алисия се отдръпна настрана и го погледна несигурно. Тялото му беше толкова топло, косата още влажна от нощната роса, един рус кичур висеше зад ухото му. Тя се отпусна назад и стисна ръце, за да не помилва косата му. И в същото време се почувства толкова самотна, че не знаеше какво да прави. Представата й за брака беше съвсем различна от съжителството й със Стивън Аскот. Мъжът и жената бяха партньори, споделяха живота и любовта си. А тя беше станала жена на англичанин!
Стивън се обърна към нея и целуна слепоочието й.
— Какво е това? — попита слисано той. — Първо ме удряш, а после проливаш сълзи?
— Не плача! Нещо ми влезе в окото, това е всичко.
Той я прегърна и я обърна към себе си.
— Не ме лъжи — помоли дрезгаво той, помилва лицето й, целуна трапчинката на брадата. — Ние с теб сме си чужди — пошепна развълнувано той. — Кога ще бъдем приятели? Кога ще споделиш живота си с мен? Кога ще ми признаеш защо плачеш?
— Когато станеш шотландец! — отговори възбудено тя, като напразно се опитваше думите й да звучат настойчиво. Ала близостта на Стивън им придаде странен привкус, сякаш бяха по-скоро молба, отколкото невъзможно изискване.
— Съгласен съм! — извика той и в гласа му имаше твърда увереност.
Алисия искаше да му се изсмее, да му изкрещи, че никога няма да стане истински шотландец, че не може да й бъде приятел, но той я привлече към себе си и я зацелува жадно.
— Ти си моята прекрасна съпруга — зашепна страстно той и ръката му се спусна към коленете й. — Ако знаеш колко ми се иска да ме харесваш не само в леглото…
Стивън стоеше под ниския покрив на селската колиба и топлеше ръцете си на торфения огън. От север духаше леден вятър и без огън в колибата щеше да бъде непоносимо студено. Там беше напуснал дома на Алисия преди няколко дни, за да погостува на сестра си. Ниският, набит мъж седеше от другата страна на огъня и беше разстлал върху голите си колене рибарска мрежа. Тромавите му пръсти промушваха иглата с учудваща бързина и завързваха възлите.
— Значи искаш да ти помогна. Омръзна ли ти да се правиш на глупак? — попита сериозно той.
Стивън се обърна към него. Все още не можеше да свикне с поведението на шотландците. Те бяха уверени, че в негово присъствие могат да се държат както си искат. Много скоро обаче той си спомни нощния поход на рицарите си и поклати глава.
— Не е точно така — обясни спокойно той. — Вярно е, че се изложих както пред моите хора, така и пред шотландците. Имах чувството, че стоя пред Дъглас в стоманен ковчег. Забележката му беше съвсем правилна.
Там спря за момент и го погледна с дяволита усмивка.
— Дъглас винаги е мислил, че Джейми трябва да избере именно него за съпруг на Алисия. — Като видя лицето на Стивън, усмивката му стана още по-широка. — Не се бой, момче, Джейми знаеше много добре какво прави. Дъглас е добър момък, но не може да стане водач. Той изпитва страхопочитание към Алисия и никога няма да я накара да се вслушва в думите му.
Стивън изкриви лице.
— Няма мъж, който да се справи с Алисия — отбеляза сухо той.
Там не се изказа по въпроса, само се засмя в себе си. Мораг държеше младата двойка непрекъснато под око и му разказваше как се развиват отношенията им. Там искаше да бъде абсолютно сигурен, че англичанинът не представлява опасност за Алисия. След всичко, което му разказа Мораг, Там беше останал с убеждението, че застрашеният е по-скоро Стивън. С тази дива съпруга сигурно щеше скоро да изчерпи мъжката си сила…
— Първото, което трябва да направиш, е да свалиш английските дрехи — заговори сериозно той.
Стивън кимна. Беше очаквал това.
— После трябва да се научиш да бягаш — бързо и на големи разстояния.
— Да бягам? Когато се бие, войникът няма право да помръдва от мястото си.
— Ние не се бием така — обясни търпеливо Там. — Мислех, че вече си го разбрал. Ако нямаш желание да учиш, не мога да ти помогна.
Стивън кимна, макар и неохотно.
Само след час той вече съжаляваше горчиво за съгласието си. Стоеше до Там, шибан безмилостно от ледения есенен вятър, и се чувстваше съвсем гол. Вместо тежките, ватирани, топли английски дрехи носеше само тънка риза и наметало, преметнато през раменете и пристегнато с колан на хълбоците. Вярно, че краката му бяха обути във вълнени чорапи и ботуши, но въпреки това не можеше да се отърве от усещането, че е гол до пояса.
Там го удари по раменете.
— Не се бой, момче, скоро ще свикнеш. Ако си оставиш косата малко по-дълга, никой няма да те различава от шотландците.
— Не мога да разбера защо се разхождате с голи задници, когато страната ви е дяволски студена! — изръмжа раздразнено Стивън, вдигна ризата и се плесна по задника. Там избухна в смях.
— Сега вече знаеш какво носи шотландецът под наметалото си. — Лицето му стана отново сериозно. — За всичко си има причини, Огивън. Когато се движим в степта, плейдът е съвършено прикритие. Ризата може бързо да се съблече и смени. В Шотландия вали често и ако се разхождаш твърде дълго с мокрите дрехи на гърба си, рискуваш да получиш белодробно възпаление и да отидеш на оня свят. През лятото плейдът държи хладно, а постоянното търкане на коленете през зимата ще ти държи топло. — Той примигна съзаклятнически. — А най-скъпоценните ти части са постоянно на чист въздух.
— Тук си прав — засмя се Стивън.
— Я гледай! — извика зад гърба му Мораг. — Най-после да ви видя като истински мъж. Е, мога да кажа, че от постоянното мъкнене на желязото сте развили чудесни мускули — допълни тя, като оглеждаше безцеремонно голите му крака.
Стивън се ухили зарадвано.
— Ако не бях женен, щях да те завлека в гората, Мораг.
— Не съм съвсем сигурна дали щях да ви последвам — отговори с усмивка тя. — Как мислите, дали ще се намери жена, която ще посмее да се бие с Алисия заради вас?
Стивън я погледна мрачно.
— Тя няма да се бие за мен. По-скоро би ме подарила на първата срещната англичанка, за да се отърве от мен.
— Не съм убедена, че е готова да се откаже от нощите с такъв мъж — отговори с хитра усмивка Мораг и се отдалечи с обичайните си ситни стъпки.
Стивън поклати глава. Задушевната атмосфера, която цареше в клана, не преставаше да го тревожи. Тук всеки знаеше какво става в чуждите легла.
— Стига сме си губили времето — обади се Там зад гърба му. — Опитай се да тичаш до онова дърво!
Досега Стивън беше вярвал, че тичането е лесна работа. Все пак той умееше да бяга още от дете и се чувстваше в добро физическо състояние. Ала след първия бърз спринт в дробовете му пламна огън. Трябваха му минути, докато успокои лудото биене на сърцето си.
— Изпий глътка вода — каза му Там и му подаде дървената си чаша. — Щом си поемеш дъх, ще повторим бягането.
Стивън го погледна невярващо.
