— И какво ти отговори Алисия? — попита развеселено Рейн.
— Каза, че за нея момчето е не по-малко важно от родителите му и че няма право да го предава само защото още не е достатъчно голямо. Каза още, че след няколко дни малкият ще се върне сам при родителите си и ще приеме наказанието, което му се полага.
Рейн изсвири одобрително през зъби.
— Май можеш да научиш още много неща от жена си, братко.
— Та аз само това правя! Тя преобърна целия ми живот. Когато отидох в Шотландия, бях само един високомерен англичанин, а днес не мога да понасям дори английското си облекло!
Алисия остави спалнята си на двамата братя и се запъти към покоите на Мери. Зълва й лежеше в леглото, завита до брадичката, а Джудит слагаше горещи тухли на чаршафа.
— Стига толкова, Джудит — проговори спокойно Мери. — Няма да умра. Само малко поизмръзнах, това е всичко. — Тя видя застаналата на вратата Алисия и се усмихна. — Ела тук и ми помогни да убедя Джудит, че приключението ни не беше смъртоносно.
Алисия влезе забързано в стаята и разгледа загрижено Мери. Кожата й беше още по-бледа отпреди, но на бузите й бяха избили червени петна.
— Всичко е наред — потвърди тя. — Искам да кажа обаче, че ти завиждам за самообладанието. — Тя намигна съзаклятнически на Джудит. — Аз съм толкова развълнувана, че не мога да седя на едно място. Представяш ли си, Джудит ми обеща нова рокля!
Джудит разбра веднага, че Алисия си търси предлог да я изведе от стаята, и я последва в коридора.
— Смяташ ли, че ще се възстанови? — попита загрижено тя и се облегна на стената.
— Уверена съм. Нужно й е абсолютно спокойствие. Разбрах, че вашата Мери не живее в този свят. Част от нея принадлежи на небето. Сигурно затова е толкова слаба.
— Права си — съгласи се Джудит. — А що се отнася до роклята…
— Това беше само предлог, за да те измъкна от стаята. Иначе Мери щеше да откаже да заспи.
Само час по-късно обаче Алисия стоеше в стаята на Джудит, облечена в нова рокля. Джудит не я остави на мира, докато не я изпробва.
— Прекрасна е — прошепна възхитено Алисия. — Не знам как да ти благодаря. Всички са толкова мили с мен, толкова…
Джудит се засмя и я целуна по бузата.
— А сега е време да се захващам за работа. Може би Стивън ще се радва да те види в новата рокля.
Роклята беше от коприна и имаше цвета на гората при залез слънце. Ръкавите бяха подплатени със светлозелена коприна, обточени с червена лисича кожа. На раменете бяха закрепени тежки, изплетени от златни конци шнурове, които отиваха към дълбокото четириъгълно деколте.
След като Джудит излезе, Алисия сложи на раменете си наметката, подплатена с лисичи кожи, и излезе навън. Без да обръща внимание на студа, тя се запъти право към оборите. Влезе и присви очи, за да свикне с полумрака.
— Алисия! — проговори чужд мъжки глас.
Тя се огледа и позна мъжа, който тази сутрин се беше скарал с васала на Стивън.
— Да? — попита кратко тя. — Какво има?
Очите на мъжа святкаха жадно.
— Английската рокля ти отива. — Погледна я втренчено, поклони се и продължи официално: — Чух, че вие шотландците сте майстори в стрелбата с лък. Може би ще се съгласите да ми дадете няколко урока, за да мога да стрелям по-добре. — При последните думи гласът му зазвуча развеселено.
Алисия не обърна внимание на подигравателния му тон. Може би просто искаше да си запази вратичка за отстъпление, ако тя му откажеше. Тя беше свикнала да обучава мъжете си в изкуството на стрелбата с лък и се зарадва, че един англичанин иска да научи нещо от шотландците.
— С удоволствие ще ти давам уроци — отговори тя.
Мъжът я погледна с блеснали очи, после изведнъж се обърна и се скри навътре в обора. Алисия се огледа и забеляза влизащия Стивън.
— Какво обеща на онзи мъж? — попита заплашително той. Алисия се опита да се изтръгне от яката му хватка.
— Никога ли няма да се научиш да ми говориш любезно? — попита високомерно тя.
Стивън сложи ръце на раменете й.
— По дяволите, Алисия! — прошепна задавено той. — Един ден ще ме умориш с лудостите си. Защо трябваше да скочиш в онова ледено езеро посред зима?
Тя го блъсна с все сила, но не можа да се освободи.
— На така зададен въпрос няма да отговоря!
Стивън вдигна брадичката й и впи устни в нейните. Зъбите му се забиха в устата й. Сякаш искаше от нея много повече от една целувка.
— Толкова ми липсваше — прошепна страстно той. — Непрестанно мислех за теб.
Сърцето й биеше като безумно. Имаше усещането, че се разтапя на гърдите му. Ала следващите му думи разрушиха магията.
— Онзи, с когото говореше, не беше ли от хората на Майлс?
Тя се отдръпна колкото можеше по-далеч.
— Пак ли заговори с езика на ревността?
— Не, Алисия, изслушай ме! Искам само да те предупредя. Англичаните не са като твоите шотландци. Не можеш да разговаряш с тях, сякаш са ти братя. В Англия благородните дами много обичат да мамят съпрузите си със собствените им васали.
Очите на Алисия се разшириха.
— Ти пак ли ме подозираш? Или направо ме обвиняваш, че имам намерение да спя с някого от васалите ви? — изфуча сърдито тя.
— Не, разбира се, че не. Но…
— Нали точно това очакваше от мен, докато бяхме в къщата на сър Хю!
— Хю Ласко е джентълмен! — отговори ядосано Стивън.
Алисия се отдръпна още по-назад и го погледна с искрящи от гняв очи.
— Така значи! — изсъска тя. — Признаваш ми поне правото да правя разлика между мъжете, които споделят леглото ми! — Тя се обърна рязко и се запъти към изхода.
Стивън улови ръката й.
— Не те подозирам в изневяра, Алисия, нито те обвинявам. Само се опитвам да ти обясня, че между Англия и Шотландия има голяма разлика.
— Аха! А аз съм твърде глупава, за да открия тази разлика, нали? Ти си способен да се учиш, а аз не съм, така ли?
Изведнъж пред очите й причерня. Не беше свикнала да й се вие свят и се уплаши. Припомни си колко много болести върлуваха в Англия и излезе бързо навън. Облегна се на стената И пое дълбоко дъх. Джудит, която вървеше към оборите с голяма кошница в ръка, се втурна уплашено към снаха си.
— Алисия! — извика стреснато тя и остави кошницата си. — Не ти ли е добре? — Сложи ръка на челото й и я погледна загрижено. — Ела, седни тук. — Тя придърпа една празна бъчвичка. — Дишай дълбоко и замайването ще мине.
— Какво ще мине? — попита рязко Алисия.
— Замайването ти. Искаш ли малко пресен хляб? Кошницата ми е пълна.
— О, не! — отговори Алисия и се потърси от погнуса. — Само при мисълта за ядене ми става лошо.
— Ето виждаш ли! — засмя се Джудит. — Първото ми предположение се оказа правилно. Ще имаш дете! — Тя помилва с гордост корема си. — Ще ги родим почти по едно и също време.
— Ти? Ти също ли ще имаш дете?
Джудит отговори със замечтана усмивка:
— Да, аз също ще имам дете. Може би знаеш, че загубих първото си бебе. Родих преждевременно,
