— Уморена ли сте, лейди Алисия? — попита с треперещ глас Роджър. Очевидно беше изтощен от нощната езда, защото слезе от коня.
— По-добре да продължим — възрази спокойно Алисия. — Не сме много далеч от Ларенстън и ако мъжете забележат…
Тя млъкна като попарена. Не можеше да повярва в онова, което ставаше пред очите й. Роджър Чатауърт грабна от седлото си тежката брадва и замахна към Раб. Кучето гледаше към господарката си, загрижено повече за нея, отколкото за себе си, и не усети веднага удара. Блестящото острие се стовари върху гърба му и то се просна на земята в цялата си дължина.
Алисия скочи от коня си и падна на колене в мократа трева Макар че беше много тъмно, тя различи зейналата рана в десния му хълбок.
— Кучето ви е мъртво — проговори студено Роджър. — Качете се на коня си! Трябва да продължим!
Алисия скочи като ужилена.
— Мръсник! — Без да губи енергията си за повече думи, тя се хвърли към него, стиснала в ръка камата си. Острието й беше насочено право към гърлото му.
Роджър не беше подготвен за това внезапно нападение и политна назад. Ножът мина на косъм от шията му и се заби в рамото. Той сграбчи Алисия за косата и се опита да извие главата й назад. Коляното й се стрелна нагоре и го улучи болезнено между краката. Когато десницата й отново се устреми към гърлото му, ти усети как четири чифта ръце я сграбчиха и я издърпаха назад.
— Защо закъсняхте? — изфуча ядосано Роджър. — Само още няколко секунди и щях да бъда мъртъв.
Алисия отмести поглед от безжизненото тяло на Раб към убиеца му.
— Кирсти не ми е изпратила вест по вас, нали? Вие изобщо не я познавате.
Роджър опипваше раната на рамото си с изкривено от гняв лице.
— Какво ме е грижа за вашите проклети шотландци? Да не мислите, че бих приел да нося вести като прост крепостен? Забравихте ли, че съм английски граф?
— Да — отговори спокойно Алисия. — Забравих какъв сте. Забравих, че обикновено нападате противниците си в гръб.
Това бяха последните й думи за дълго време напред. Роджър замахна с все сила и ако тя не беше извърнала глава настрана, щеше да строши брадичката й. Ударът я улучи в бузата, тя падна в тревата и загуби съзнание.
Когато отново дойде на себе си, лежеше със завързани ръце и крака и запушена уста в сламата. Чу тракане на колела, но отначало помисли, че го е объркала с бученето в собствената си глава. Устата й беше суха и подута от мръсния парцал, с който беше запушена.
— Събуди се — обади се груб мъжки глас.
Колата спря И лицето на Роджър Чатауърт се наведе над нея.
— Намираме се в гъста гора и никой няма да чуе виковете ви. Ще ви дам глътка вода. — Той я освободи от парцала и й подаде калаено канче. — Пийте! — В гласа му имаше едва сдържано нетърпение.
Алисия отпи няколко глътки и изтощено затвори очи.
— Къде ме водите? — попита пресипнало тя.
Роджър остави чашата до нея и отговори троснато:
— Може би Стивън Аскот ви позволява да му задавате безсрамни въпроси, но аз не съм като него. Ако трябва да знаете нещо, ще ви го кажа, когато сметна за необходимо. — Той я сграбчи за косата, запуши устата й с парцала и я хвърли на сламата.
Алисия прекара следващия ден в полусъзнание. Роджър беше нахвърлял отгоре й чували с жито, за да я скрие от любопитните погледи. Липсата на въздух и движение я замайваше. Главата й бучеше непоносимо, понякога имаше дори халюцинации.
Два пъти я изнесоха от колата, дадоха й нещо за ядене и й позволиха да се облекчи в храстите.
На третата нощ колата спря. Някой вдигна чувалите и два чифта груби ръце я издърпаха да се изправи. Студеният нощен въздух я свари неподготвена. Сякаш я хвърлиха в ледена вода.
— Отведете я горе — заповяда Роджър. — Затворете я в източната стая.
Алисия не посмя да отвори очи. Постара се тялото й да остане напълно отпуснато, докато мъжът я носеше нагоре по стълбата. Беше й много трудно да имитира безсъзнание, когато мъжът развърза въжетата, които стягаха китките и глезените й, и измъкна парцала от устата й. Още по-трудно стана, когато той започна да опипва косата и лицето й. Тя го проклинаше на ум и в същото време му беше благодарна, защото забавянето му й даде възможност да преодолее безчувствеността на крайниците си. Кръвта започна да циркулира нормално в тялото й и тя задиша по-спокойно.
— Някои хора имат всичко — въздъхна тежко мъжът и захвърли въжетата. После се надигна тромаво. Алисия изчака да чуе отдалечаващи се стъпки. Отвори за миг очи и видя, че мъжът се е изправил в колебание до вратата. Обърна бързо глава и видя на ниската масичка до леглото кана за вода. Претърколи се на другата страна, грабна каната и я метна с все сила към стената. Глината се строши на хиляди парченца.
Алисия се отпусна назад и бързо затвори очи. Мъжът се втурна към мястото, където се беше ударила каната, в същия момент тя скочи и изтича към вратата. Усети остра болка в глезена, но не спря нито за миг. Излезе навън и бързо спусна резето. Стреснат, мъжът затропа с юмруци по вратата и се разкрещя разярено, но дебелите дъбови греди заглушаваха шума.
Алисия чу стъпки и едва успя да се скрие в една тъмна ниша. В коридора се появи Роджър Чатауърт. Той спря пред вратата и се вслуша в тропането и неразбираемите звуци, които идваха отвътре. Алисия спря да диша. Ала Роджър само се усмихна доволно, мина покрай нея и слезе по стълбата.
Алисия постоя още малко в нишата, за да успокои лудото биене на сърцето си. Разтърка посинелите си китки и на пръсти последва Роджър към долния етаж.
Той се обърна наляво и влезе в някаква стая. Алисия се скри в сянката на открехнатата врата и предпазливо надникна вътре. В процепа между вратата и касата малкото помещение се виждаше почти цялото. В него имаше маса и четири стола. В средата на масата гореше дебела свещ. В профил към Алисия беше седнала красива жена, облечена в разкошна одежда от пурпурен и зелен сатен, който блестеше в полумрака като излъскан метал. Фините черти на лицето правеха силно впечатление. Малката уста беше съвършено оформена, а сините бадемовидни очи й придаваха ангелски вид.
— Защо я доведе тук? Нали ме убеждаваше, че можеш да я имаш когато и където си поискаш! — проговори жената с режещо подигравателен глас, който никак не отиваше на лицето й.
Роджър седна на един стол с гръб към Алисия.
— Нямах друг избор. Когато започнах да й разказвам за Стивън, тя отказа да ме изслуша.
— Отказала е да те изслуша? — понита недоверчиво жената. — Проклети да са всички Аскотови! Какво търсеше Стивън в двора на крал Хенри?
Роджър махна сърдито с ръка.
— Убеждаваше го да спре нападенията срещу шотландците. Само да можеше да го видиш! Разплака целия двор е трогателните си истории за благородните шотландци и за несправедливостите, които им причиняват англичаните.
Алисия затвори за момент очи и се усмихна с безкрайна любов. Стивън, помисли си тя, скъпи мой, верни мой Стивън! Върна се бързо в действителността и се укори, че губи ценно време в подслушване, вместо да действа. Трябваше да избяга от затвора си.
Ала следващите думи на Роджър я приковаха към мястото й.
— Откъде, по дяволите, можех да зная, че ти си използвала отсъствието ми, за да отвлечеш Мери Аскот?
Алисия се вцепени от ужас. Постара се да остане неподвижна и напрегна слух, за да чуе всяка дума.
Жената извърна лице и когато се усмихна, Алисия видя изгнилите й зъби.
— Аз исках да отвлека жена му, не сестра му — промълви замечтано тя.
— Говориш за Джудит, нали?
— Точно така! Тази курва ми открадна Гевин!
