Глава седемнадесета
Клер се държа благовъзпитано цели две седмици. Упрекваше се, че заради капитан Бейкър се бе превърнала в глупачка и че е крайно време да се залови по-сериозно с ролята си на бъдеща дукеса. През тези две седмици слизаше редовно в трапезарията. Обличаше старомодни рокли и не разговаряше с никого на масата, както се очакваше от нея. След закуска се преобличаше и излизаше да поязди, придружена от едно конярче. Връщаше се навреме за обяд, понасяше героично дългата тягостна церемония, оживена само от разговори за кучета и коне. Следобед четеше книга, одобрена или от дукесата, или се опитваше да плете, макар че никак не успяваше да се съсредоточи върху модела. В четири часа се преобличаше за чая и слизаше в салона с престарелите лели на Хари. Стараеше се да ги заговори, но те в повечето случаи само я зяпаха безмълвно. След чая дамите се оттегляха в стаите си да си починат. На Клер й идеше да извика: „От какво ще си почивате? И за какво?“ Но послушно си лягаше, затваряше очи и се опитваше да стои неподвижно. После идваше ред на преобличането за вечеря — дълга и сложна процедура. Не можеше да сложи нито една от своите модерни рокли с дълбоки деколтета, само най-скучните. След продължаваща три часа и половина вечеря се връщаше в стаята си.
В края на втората седмица вече й се струваше, че полудява. Сънуваше се да тича с крясъци из къщата и да си скубе косите. Едва сега разбра защо останалите обитатели на къщата бяха толкова ексцентрични. Когато на една от вечерите се загледа в двете стари дами, които пъхаха сребърни прибори в ръкавите си, на Клер й се прииска да опита. Вдигна вилицата за салата и напъха дръжката й в ръкава си.
Когато приборът изчезна в дрехата й, тя усети нечий поглед. Икономът я гледаше втренчено. Клер потръпна и върна вилицата на мястото й.
На следващия ден поиска да говори с Хари.
— Трябва да правя нещо.
— Можеш да правиш всичко, каквото ти харесва — отговори той по обичайния си начин.
— Мога ли да дойда с теб? — През последните дни се виждаха само по време на храненето, но не разговаряха. Той всеки ден ходеше на лов с баща й и с още няколко мъже, които му гостуваха от Лондон.
Хари отначало се намръщи, но след това се помъчи да се усмихне. Смяташе, че ловът не е за жени. Бяха прекалено шумни.
— Разбира се, че можеш. Но трябва да спазваш правилата.
Клер обеща. Беше готова на всичко, само да избяга от убийствената скука в къщата. Обеща на Хари, че ще мълчи и няма да му пречи.
Но щом се метнаха на седлата и потеглиха, Клер го засипа с порой от думи, насъбрали се през самотните й седмици. Беше зажадняла да си поговори с някого.
— Хари — каза тя тихо, за да не я чуят другите — отдавна исках да те питам как посрещна майка ти новината за брака на Лотрис. Не съм чула дори да се шушука из къщата.
Избягна погледа му, защото това не бе истина. През последните дни неведнъж беше чула да се приказва, но когато приближаваше, хората веднага млъкваха. На два пъти за малко да последва примера на Маймунката и да долепи ухо до някоя врата.
Хари я погледна изненадано.
— Мама, естествено, желае само щастие на дъщеря си. Каза, че ако знаела за желанието на Лий да се омъжи, щяла да й направи хубава сватба. Но тъй като Лий сама се е опозорила, мама не смята за уместно да я възнаграждава със сватбени празненства и със зестра.
Клер избягна погледа му. Дукесата отново ловко бе съумяла да използва нещата, за да не даде на Лотрис ни грош. Дали младоженците въобще имаха средства за съществуване?
— Не знаеш ли кой беше човекът, който ги венча? — попита Хари.
— Откъде да знам? — Клер се постара да отговори с безгрижен тон.
— Мама ме разпитваше за него. Предполагам, че е пратила някого да проучи. — Хари се усмихна. — Не е много доволна от този свещеник. Убедена е, че е можела да накара Лий да не се омъжва, ако този човек не беше извършил венчавката веднага.
Клер едва сдържа усмивката си. Да, всичко лошо, което си бе помислила за старата господарка на къщата, се оказваше истина. Тази ужасна жена искаше само едно — дъщеря й да й слугува цял живот.
Как ли щеше да реагира, ако научеше, че Тревилиън й бе скроил този номер? Само веднъж се срещна с тази жена, но не вярваше, че е способна лесно да прости. Какво ли щеше да стори, ако откриеше, че вторият й син се крие в западната кула и посяга на абсолютната й власт? Ами ако разбереше, че и тя, Клер, е участвала в заговора?
— Клер? — попита Хари. — Не ти ли е добре? Много си пребледняла. Може би ще е по-добре да се върнеш в къщи?
— Не, нищо ми няма — промърмори Клер и се усмихна. За нищо на света не искаше да се върне в онази къща с нейната убийствена скука.
Осем часа по-късно обаче си мислеше с копнеж за тихото спокойствие на Брамли. Хари я беше завел при нещо, което нарече стрелбище — един затворен от три страни покрит навес — и й обясни, че трябва да стои мирно и да не обелва нито дума. Нямаше на какво да седне, освен върху влажната земя. Хари и един човек, който непрекъснато зареждаше пушките му със сачми, отидоха в отсрещния край на стрелбището и през целия ден стреляха по птиците.
Десетина минути след като се подслониха под навеса, заваля — не беше проливен дъжд, а тихо постоянно ръмене. Покривът течеше. За съвсем кратко време Клер се намокри до кости.
Хари я попита дали все пак не иска да се върне в къщи, но тя отказа. Искрено го увери, че се чувства прекрасно и не се бои от дъждеца. Знаеше, че няма да я вземе със себе си, ако още първия път мърмореше…
Към един часа поднесоха студен обяд и после Хари продължи да стреля. Той носеше спортен костюм и тя видя, че също е вир-вода, но, изглежда, дори не го забелязваше. Клер си спомни какво й бе казала дукесата за крехкото му здраве, но всъщност той бе здрав като бик.
Клер все така седеше в ъгъла на стрелбището, докато земята около нея с всяка минута ставаше все по-мокра. Наоколо трещяха ловджийските пушки. Питаше се дали няма да се върне в къщи глуха.
Не можа да удържи една кихавица, а Хари тутакси се обърна към нея с разгневено лице.
— Клер, ако не пазиш тишина, ще трябва да се връщаш в къщи. С кихането си плашиш птиците.
— Как едно кихане ги подплашва, а хилядите изстрели — не? — попита тя, без да се замисли.
Забеляза как Хари и помощникът му се размениха поглед в смисъл: „Така е, когато човек вземе жена на лов.“
Вече почти се здрачаваше, когато Хари най-сетне оседла коня си. На Клер й идваше да вика от облекчение. Беше се вкочанила от студ и с мъка се изправи, а и вълнената й рокля тежеше двойно повече от сутринта. И вонеше като мокро псе.
— Надявам се, че ти хареса — каза Хари. — Дамите обикновено не могат да оценят лова…
— Прекарах чудесен ден — отвърна Клер и едва се въздържа да не кихне. — Беше много интересно преживяване.
Хари обгърна раменете й и я притисна към себе си.
— Наистина познавам няколко английски девойки, които с удоволствие ходят на лов, но досега не съм срещал американка, на която да й харесва. Щастлив съм, че прекара днешния ден с мен. Ти си приятен другар за лов. Утре тръгваме на север за яребици. И след няколко седмици ще почне ловът на елени. Но трябва да пазиш тишина, докато ги дебнем. С тях е по-различно от днешната стрелба. — Той я притисна още веднъж към себе си — Клер, струва ми се, че двамата ще бъдем идеална двойка. Вината съм искал да имам жена, която да ходи на лов с мен. Малко се тревожех, че се занимаваш прекалено много с книгите. Но сега виждам, че тревогата ми е неоснователна. Когато се оженим, ще прекарваме много дни заедно. Като днес.
Клер кихна, а той я потупа по рамото.
— Хайде да вървим в къщи, да се преоблечеш. Утре отиваме на лов за яребици.
