Клер.
— Скарала си се с Хари?
Клер въздъхна. Лежеше по гръб.
— Не знам.
— Хари смята, че си се скарала с него. Препусна към Единбург. Не изчака дори да му приготвят багажа, влезе само при майка си. Метна се на жребеца си и офейка. Взе само петима лакеи. Другите ще го настигнат по-късно с багажа.
Клер отново се разплака.
— Той застреля един елен и аз избухнах…
Маймунката си играеше с пискюлите на балдахина.
— За какво ли е говорил с майка си?
— Няма да се учудя, ако реши да развали годежа — каза Клер. — Днес се държах ужасно с него.
— Дори Хари да иска да го развали, не вярвам нашата майка да ти разреши. Знаеш ли колко много неща вече е купила от твое име? От името на новата дукеса Макарън?
— Не искам да зная — отвърна Клер.
Маймунката тръгна към тайната врата.
— Отивам си. Надявам се бързо да се оправиш. — Хитрушата нарочно помълча малко. — И най-сетне да вземеш решение.
— За какво?
Сара не отговори на въпроса, усмихна се загадъчно и изчезна.
Клер се обърна по корем и отново заплака. Ядосваше се не само на Хари, но и на майка си. Всички вече знаеха, че се е скарала с годеника си. Но влюбените понякога се карат. Само че случката в гората не беше обикновено спречкване между влюбени.
Значи той беше заминал за Единбург, а тя оставаше сама в тази къща. Нямаше да има никаква компания, нищо, което да занимава ума й, никой, с когото да разговаря.
Разхълца се по-силно, защото знаеше, че двамата с Хари никога не говореха истински помежду си. Когато той се върнеше, трябваше да се сдобрят. Налагаше се да му се извини и да продължат да… Какво? Да ходят всеки ден на лов? Да гледа отстрани как той убива още и още животни? Да си купува нови костюми за езда и пушки със сачми? Да ходи при свекървата си на чай, за да изслушва заповедите й?
От тези мисли сълзите й потекоха още по-безутешно.
Глава осемнадесета
Клер отвори очи. В тъмнината някой я разтърсваше за рамото. Изпод подпухналите си от плач клепачи тя съзря светлина на свещ и един грамаден силует. Сърцето й спря да бие.
След миг позна ослепително белите одежди на Оман. Примигна объркано, но после изведнъж се събуди напълно.
— Какво се е случило? — попита тя и се опита да седне. Но се усети много слаба и замаяна. Още беше облечеш във влажния си костюм за езда.
— Стреляха по него — каза Оман. — Някой се опита да го убие.
Клер разтвори широко очи.
— Тревилиън? — прошепна тя, и Оман кимна. В следващата секунда Клер скочи от леглото, но веднага се олюля и се хвана за главата. Кой знае откога не беше слагала залък в устата си. Погледна часовника на камината. Беше малко след полунощ.
— Той ли те изпрати? — попита тя. — Тежко ли е ранен? Сигурна съм, че няма да иска лекар, нали? Ще оздравее ли?
На всичките й въпроси Оман отговаряше само с: „Да вървим“ — и я поведе към вратата.
Клер го последва през тайните тунели до покрива. Почти не съзнаваше какво прави, а вървеше механично след Оман, като при всяка крачка сърцето й биеше все по-силно.
Когато приближиха кабинета на Тревилиън, чуха гневни викове.
— Къде се дяна, дявол те взел? Кръвта ми ли искаш да изтече?
Клер се усмихна облекчено. Човек, който ревеше така силно, едва ли бе на смъртно легло. Тя влезе в спалнята му.
— Виждам, че загубата на кръв не е охладила темперамента ти. Какво са ти сторили?
Тревилиън я загледа смаяно. Ленената риза над рамото му беше пропита с кръв, но цветът на лицето му беше добър и като цяло изглеждаше почти здрав.
— Какво търсиш тук? — враждебно попита той.
Тези дума даваха отговор на въпроса дали той бе изпратил Оман да я повика.
— Чух, че се нуждаеш от помощ. — Тя докосна рамото му, но той се отдръпна и простена от болка.
— Махай се! Нямам нужда от теб.
— В такъв случай ще повикам лекар. — Тя тръгна към вратата.
— Не! — спря я викът му.
Клер се обърна и го изгледа.
— Или лекарят, или аз. Нямаш друг избор.
Той млъкна и се отпусна примирено на възглавниците.
Клер отиде при него. Оман беше подредил на масата хирургически инструменти, бинт и леген с топла вода. Много предпазливо Клер разряза ризата на Тревилиън около рамото и разгледа раната. Тя кървеше, но иначе беше чиста — не се виждаха следи от барут, пясък или мръсотия. Слава Богу, беше обикновено прострелване: куршумът бе засегнал мускулите на мишницата, но, за щастие, не беше улучил костта.
Попи кръвта от раната и от гърдите му.
— Кой стреля по теб? — попита тя тихо.
— Доста хора може да се стреляли. През живота си съм вбесявал мнозина.
— Ти? Не може да бъде.
Той отвори очи и едва доловима усмивка заигра на устните му.
— Плакала си.
— Когато чух, че си ранен, всичко у мен се преобърна. През целия път дотук плаках.
Той се облегна на възглавниците, докато Клер превързваше ръката му.
— Доколкото чух, Хари те разстроил така. Гръмнал един елен, а ти много си се разгневила. — Той я погледна и продължи с тих глас: — Казал на майка си, че няма да се ожени за теб.
Ръцете на Клер за миг замръзнаха във въздуха.
— Така ли е казал? — Постара се да овладее треперенето на гласа си, но не й се удаде. — Това са само клюки. Кой е стрелял по теб? Някой от ловците ли? Половината от тях са лоши стрелци. През последните дни видях много ранени и осакатени животни.
Тревилиън я гледаше настойчиво, докато се занимаваше с раната.
— Какво прави през тези две и половина седмици, откакто се видяхме за последен път?
— Толкова ли време мина? Струва ми се, че беше вчера, когато седях в стаята ти, пиех уиски и си говорехме. И сякаш одеве танцувах със селяните и… и… Ангъс Мактарвит.
Споменът за тези преживявания й дойде много. Отпусна се на един стол, закри с длани лице и се разплака отново.
Тревилиън се облегна на възглавниците, като не откъсваше очи от нея. Лицето му не изразяваше нищо, но той знаеше какво й е. Беше изпитал на гърба си въздействието на тази къща. Или се приспособяваш, или загиваш.
През безконечните две и половина седмици, през които не се виждаха, хубавата й малка сестра го държеше в течение на събитията. Сара Ан идваше всеки ден и му разказваше какво прави Клер или пък последните клюки за нея. До ушите му стигна, че се силела да бъде такава, каквато си я представял Хари. Чу също, че алчната й майка вече прахосвала състоянието, което Клер щеше да наследи след брака си с „одобрения от родителите й човек“.
— Умирам от глад — каза Тревилиън силно, за да го чуе Клер през хлипанията си. — Оман сигурно е приготвил нещо. Ще ми донесеш ли да хапна?
