— Пази се. Не ми се ще да те застрелят. В тази къща не всички са лоши.
— Ако имаш пред вид майката на Хари, за нея съм сигурна. Абсолютно. Тя иска само парите ми.
— Доста хора искат парите ти.
Клер беше вече до вратата.
— И ти включително. Не слагай наведнъж всичките ми бижута.
Маймунката остана загледана след нея.
— Не искам парите ти — прошепна тя. — Искам да престанеш да плачеш. — После се обърна, отвори кутията с накитите на Клер и извади колието с рубините. — И може би не искам вечно да съм бедната в семейството — прошепна тя и поднесе бижуто към светлината.
— Не — извика Тревилиън, който седеше в каретата и почука с бастуна си по покрива да потеглят.
Но каретата не тръгна и Клер се качи.
— Идвам с теб и нека не спорим повече. Няма да ми попречиш, дори да вдигнеш половината къща на крак; и всички да те видят.
— И без това почти всички вече знаят, че съм тук. При мен напоследък стана истинска блъсканица, как бих могъл да опазя тайната си?
Клер седна срещу него и забеляза, че за пръв път е облечен от глава до пети по модата.
— Имам няколко причини да те придружавам. Първо, за да те пазя.
Тревилиън се изсмя подигравателно.
— Ти ли ще ме пазиш? Ти себе си не можеш да опазиш от една недъгава старица, та мене ли?
Тази стрела я засегна дълбоко и Клер избягна погледа му. Тревилиън помълча малко.
— Е, добре, може би никой не може да се защити от нея. Но не е необходимо да ми помагаш. Не Джек Паул искаше да ме убие.
— Кой тогава?
Но Тревилиън подаде глава през прозорчето и заповяда на Оман да тръгва Клер се облегна на тапицерията и му се усмихна.
Опитваха се да се видят в полумрака. Единствената светлина, която проникваше във вътрешността на каретата, бе от двата пътни фенера.
— Идваш не заради мен, а за да не умреш от скука.
— Не ми е скучно. Е, само мъничко. Нали Хари сега го няма…
— Понеже сега Хари го няма, ти си свободна. Може да се измъкнеш от къщата, без някой да забележи. Чух, че си щяла да получиш ловни пушки за сватбата.
— Остави това сега. Защо не ми разкажеш как си намерил Лунната перла? Сигурно е много голяма, нали?
— Лунната перла не е предмет, а човек. По-точно, жена. Тя е свещена личност в Пеша.
— Нещо като жрица ли?
— По-скоро принцеса. Или може би богиня.
Миглите на Клер затрепкаха. Тревилиън се усмихна.
— Искаш ли Оман да спре и да слезеш? Май идеята да спасим една жена не ти харесва много. Би предпочела да е най-голямата перла на света, нали? Но аз не бих си сложил главата в торбата за някаква си перла, ако ще дори да е колкото оня хълм там.
Клер се опита да осмисли положението. Не, за нея нямаше особена разлика дали вместо рядка скъпоценност щяха да спасяват жена.
— Тя трябва да е много уважавана личност. Довел си я от Пеша, за да докажеш на света, че си бил там, нали?
— Не. Ниса тръгна по собствено желание. Тя винаги прави само това, което иска.
— Разбирам. Предполагам, че е заслужила това право. Сигурно е била много дълго жрица.
Тревилиън не отговори нищо.
— Защо се нарича Лунната перла? Може би косите й блестят като седеф?
Тревилиън се усмихна в мрака.
— Нарича се така, защото според нейния народ тя е най-красивата жена на света.
— О! — успя само да възкликне Клер. Впери очи в тъмния пейзаж навън. — Отдавна ли е жрица?
Тъй като Тревилиън не отговори, тя се обърна към него. Той отвърна на погледа й с многозначителна усмивка.
— Добре, де — избухна Клер. — Престани да ми се подиграваш. Искам да знам всичко. Как си намерил тази божествена хубавица и защо сме тръгнали посред нощ да я отвличаме?
— Можеш да слезеш, когато пожелаеш. — Той се изсмя на свирепия й поглед. — Така да бъде, ще ти разкажа всичко. Става дума за един древен обичай в Пеша. На всеки петдесет години жреците напускат обградения със стени град и тръгват да търсят най-красивите девойки сред народа. Те не трябва да са на повече от четиринадесет — петнадесет години. След това отвеждат хубавиците в града. Там хората избират най-красивата от тях и я провъзгласяват за своя жрица.
— Ах, разбирам. И тя остава такава до края на живота си.
— Не е точно така. Тя е жрица само пет години, сетне я убиват. Чак след четиридесет и пет години се предприема ново търсене и избират друго момиче.
— Те я убиват?!
Тревилиън сви рамене.
— Такава е религията им. Вярват, че това е за добро.
— Но този обичай е отвратителен! Надявам се, че не си стоял безучастен.
Тревилиън се усмихна в полумрака.
— Само си помисли — аз бях неверник, промъкнал се съвсем сам в свещен град. Можех ли да се изправя на площада и да започна да проповядвам будизма?
— Християнството.
— Какво? Да, все едно. Правата вяра. Впрочем всички хора са убедени, че само тяхната религия е истинската.
Клер се усмихна.
— Можеш да се правиш на циник колкото си искаш, но ти си я спасил. Кога трябваше да умре?
— Тази година.
Клер въздъхна.
— Измъкнал си я от онова ужасно място и си й спасил живота.
— Стана малко по-иначе. Ниса и нейните робини се разхождаха по улиците и тъкмо минаха край мен, аз се строполих в безсъзнание в краката й. Поредният пристъп на малария. Но Ниса си помислила, че съм припаднал, сразен от красотата й. Нареди да ме отнесат в нейните покои. А когато откри, че кожата ми не навсякъде е мургава, ми помогна да се скрия.
— А после избяга с теб от града. Не се ли опитаха да я спрат?
— През петте години, когато е жрица, най-красивата може да прави всичко, което пожелае. Разполага с неограничена власт. Ниса искаше да напусне с мен града и никой нямаше право да я спре.
Клер се наведе към него.
— А защо поиска да напусне Пеша с теб?
Тревилиън я изгледа отново изпод вежди.
— Разказах ли ти как една нощ лагерувахме върху мравуняк? Тъкмо бяхме заспали и мравките ни нападнаха. Шестима мъже след това се разболяха от силна треска и…
— Как откри тази жена, че не си мургав по цялото тяло?
— Като ме разгледа — каза той просто. — Да не би да ревнуваш?
— Не ставай глупав. Питам от любопитство. Би трябвало да ти е ясно, след като любопитството е водещата сила в живота ти.
— И Ниса беше любопитна.
Клер се загледа през прозореца.
— Влюби ли се в теб? Затова ли те последва?
— По-скоро искаше да види света. Израснала е в някакво затънтено село, а после бе виждала
