ежедневно ще се намират хора, водещи потеклото си от древни царски родове. Техният снобизъм караше дори Арайа да губи търпение. Как щяха да се държат тези хора към един обикновен гражданин? Каква ще бъде реакцията на Джей Ти? А отгоре на всичко той изобщо не искаше да бъде царстващ принц-съпруг…
Мистър Сандерсън имаше право: това беше минала история.
Щастливата, весела американска авантюра беше вече минало. Тя е обречена да бъде кралица и трябва да се върне към своите задължения. Нали е чест да си кралица…
Арайа успя да наподоби нещо като усмивка, когато Джей Ти се върна в стаята.
— Охо — сбърчи чело той, — започвам едва ли не да мисля, че се радваш да си отново у дома.
— И да, и не. Винаги ще си спомням с удоволствие за времето, прекарано в Америка. Доли обеща да ми дойде на гости, затова не искам да прекъсвам всякакви контакти. Може би и ти ще пожелаеш…
— Не — прекъсна я той свадливо. — Дай да приключим с това! Имам предвид този скандал, дето трябва да завъртим…
— Скандалът се отлага. — Тя внимателно изучаваше лицето му. До преди малко бе смятала, че ще са женени за цял живот. А сега им оставаха само някакви часове… — Сега отиваме да вечеряме двамата… и ще прекараме нощта двамата. Утре или вдругиден навярно ще ме потърсят, пред полагам.
— Би ми се искало да не беше протакала нещата! Трябва да се връщам в базата колкото е възможно по-бързо. Колкото по-рано…
Арайа почувства, като че всичко в нея се втвърдява.
— Колкото по-рано се отървеш от мен, толкова по-добре, така ли?
Той я изгледа продължително с тежък поглед.
— По-лесно ще ми е, ако приключи по-бързо.
Тази вечеря остана за Арайа едно от най-обърканите събития в живота й. Тя бе убита и тъжна, потисната от мисълта, че никога вече няма да го види. А той като че ли изгаряше от нетърпение да се освободи от нея час по-скоро, държеше се студено и безучастно. Арайа трябваше да крие истинските си чувства и да играе ролята си.
— Да си потърсим някаква маса в центъра — нареди Кети Монтгомъри — Джей Ти! Съкровище! Какво са ме зяпнали тези хора? Кошмарно! И защо трябва да останем в този град всъщност? Просто не мога да го понеса…
Келнерът ги заведе до свободна маса.
— Какво ще правиш, като се върнеш в Америка? — попита Арайа тихо, вече със своя собствен глас, когато останаха сами.
— Ще се поогледам за някакъв буик — отвърна той и намигна. — Ще работя, естествено. Ще помагам да спечелим войната. А ти какво си мислиш?
Дали ще можеш да задържиш нашата малка къща?
— Не я искам вече.
Арайа се усмихна на думите му. Може би той съвсем не искаше чак толкова да се отърве от нея.
— Ще ми липсвате Америка и ти — прошепна тя. Той заби поглед в празната чиния.
— Хубаво ще е да мога да остана отново сам. Зарязах си работата.
Тя не отвърна нищо, сервираха им яденето.
— Ще се видиш ли пак с Хедър?
— Ще излизам с всяка жена от Югоизточните щати, която намеря. А ти? Ще се омъжиш ли за твоя граф?
— Наистина, значи! — възкликна само тя и го погледна пронизващо. — Понякога се държиш детински! Граф Джулиън е много общителен човек, от него ще излезе чудесен принц-съпруг. Много по-добър от тебе.
— По добър от мене? Сега ме чуй добре: това, от което се нуждае тази изостанала страна, е малко свежа кръв! И то спешно! Би трябвало да се смяташ за дяволски щастлива, ако бях останал при тебе. Но няма да остана! Навън бушува световна война, а хората тук са се заплели в собствените си проблеми и не виждат по-далеч от носа си.
— Ние не участваме в тази война, нима това е грешка? Вие американците, каквито сте агресивни и избухливи, има какво да научите от нашия мирен народ. Ние не сме тръгнали да разрушаваме други страни с нашата военна машина!
— Защото не се борите за нищо! Осланяте се на чуждите страни! Искате да спечелите от войната, като продавате ванадия. Но не допускате мъжете ви да се бият!
— Да не искаш да кажеш, че сме страхливци? Нашата страна е основана на времето от един от най- смелите завоеватели! През 874 година от новата ера ние вече сме…
— Не ме интересува вашата лайняна история! Важното е, че днес не сте нищо друго освен куп глупаци, които чакат да ги управлява някаква фуста!
Тя стана, зашлеви му една плесница и излезе като буря от залата. Излезе тичешком от хотела и тръгна като подгонена из улиците. Не можеше да се ориентира, нали познаваше своята столица само от каляската!
Как можа да си въобрази, че този човек може да стане царстващ принц-съпруг? Това беше един дребнав, деспотичен еснаф, нищо повече! Той съвсем не бе склонен да възприеме чуждия начин на мислене, както би сторила тя.
Вярно е, Америка е млада страна, която иска да наложи мощта си и е готова заради това да води войни. Но Ланкония е древна страна, достатъчно мъдра, за да знае, че и мирът ти осигурява мощ. Някога нейните предци са владеели половин Европа и Русия. Нейното собствено семейство е излязло напред пред останалите, защото от него са излезли най-добрите бойци. А този човек се осмели да ги нарече страхливци и глупаци…
Арайа бе толкова потънала в мислите си, че без да иска се блъсна в някакъв човек.
— Извинете! — каза тя на своя най-съвършен американски.
Видя студените, черни очи на своя хофмаршал. За да не я познае, Арайа бързо кресна:
— Нещо ти е тесен тротоарът, а момко? Вие тука така ли блъскате дамите?
Той се дръпна от нея, като че бе някакъв боклук. Арайа се наведе към него и попипа с пръсти петлицата му.
— Олеле! Ти да не си някой от ония, владетелите? Вие тука какъв език говорите? Латински? Щото ние също учим латински в Америка. Ти познаваш ли принцесата? Хората разправят, че приличам на нея. Това аз не го вярвам много-много, но ми се иска да взема под наем някоя от короните й, та да се фотографирам. В къщи ще изпопукат от смях. Какво ще кажеш, колко ще струва да вземе човек под наем нещо такова? Пък може да ми я заеме и безплатно, след като чак толкова си приличаме. Ти как мислиш, драги?
Главният хофмаршал вдигна презрително вежди и продължи пътя си.
— Не може да се отнасяте така към една американска гражданка! — продължи да крещи тя след него. — Тази страна е вече наша! Трябва да сте дяволски любезни с нас!
Тук-там започнаха да се отварят прозорци и врати, появиха се изненадани и любопитни лица.
— Ще разкажа всичко от игла до конец на американския посланик — подвикна тя още веднъж, след което се обърна към един от зяпачите и попита как да стигне до американското посолство.
Висока, едра жена, приличаща на някаква матрона, се люшна театрално към Арайа и я поведе нагоре по стълбището.
— Ах, мила моя — започна жената, но бързо се поправи, — искам да кажа, Ваше кралско височество! Беше отвратително! Как можа американското правителство да ви причини такова нещо?! Клето дете!
— Но какво е станало? — попита Арайа обезпокоена, когато влязоха в една разкошна спалня.
— Мили Боже! — продължаваше да се тюхка жената. — Как какво е станало? Всичко е станало! Ние не знаехме, че ще дойдете, а и условията, нали знаете, заради тази война нищо не можеш да купиш… Намерих една нощница за вас, бродирали са я френски монахини. Надявам се, че ще ви хареса, макар че съм сигурна, че не е онова, на което сте свикнала…
— Какво е станало всъщност? — попита отново Арайа.
— Онзи човек беше тук. Онзи ужасен човек, с когото собственото ми правителство ви е бракосъчетало…
