дама на Арайа.
— Ще може ли да стане тази работа? Ще успеем ли да я подготвим така, че да я срещнем със семейството на принцеса Арайа, без да стане някой гаф?
Лейди Верта я погледна изпитателно.
— Застанете там! — заповяда тя. — Походете малко!
Арайа изпита изкушението да сложи на място тази особа и да я накаже за отвратителното й държане, но се въздържа и изпълни заповедта, разлюляла бедра из стаята.
— Невъзможно! — отсече лейди Верта. — Абсолютно невъзможно!
— Така ли? — кресна Арайа. — Ама сега гледайте хубаво, скъпичка! — Тя се втурна през стаята и застана пред лейди Верта. — Ще бъдете така любезна да ме наричате Ваше кралско височество, разбрахте ли? И няма да търпя повече такива маниери! А вие — обърна се тя към хофмаршала — вие как се осмелявате да седите в мое присъствие? Сега ми донесете чая!
— Разбира се, Ваше височество! — отвърнаха двамата в един глас. Чак след това се осъзнаха и погледнаха Арайа сепнато. Тя им се ухили дружелюбно и пукна огромния балон, който направи умело с дъвката. — Аз съм била артистка, с всяка роля мога да се оправя!
— Ух — поотърси се лейди Верта. — Може би пък да стане…
След тези думи тя прошумоля навън от колибата.
— Дърта вещица! — каза Арайа тихо. — Е, получавам ли ролята?
— Ще ви инструктираме два дни. След това ще видим.
— Здравата ще се учудите, като видите колко бързо заучавам.
— Започвам да вярвам, мисис Монтгомъри, че надали ще можете да ме учудите повече, отколкото вече направихте. Можем ли сега да поговорим за някои подробности?
Арайа седеше застрашително спокойна в хотелската си стая и очакваше Джей Ти. Това беше ужасен следобед. Указанията как да се държи като принцеса Арайа започнаха веднага. Чувстваше се като в някакъв затвор. Кратките седмици в Америка я бяха накарали да забрави напълно колко труден, изкуствен и самотен е животът на една принцеса. Протокол, правила, протокол и пак правила — лейди Верта я бе заляла с тези условности. С всяка дума, която изричаше тази отвратителна жена, Арайа чувстваше как съпругата на Джей Ти Монтгомъри изчезва, за да се поява престолонаследницата.
Жадуваше да може да се върне в Америка, да идат с Доли в салона за разкрасяване на Етел… Или да приготви на Джей Ти спагети за вечеря…
Мисълта за Джей Ти извика спомена за всичките жестоки думи, които й беше казал. Беше започнала да го обича, докато за него тя беше само едно мъчение — един тежък товар, от самото начало.
Когато той влезе в стаята, Арайа седеше спокойно — точно както я бяха учили, с изправен гръб, изпъната, на ръба на стола.
— Добър вечер! — каза тя хладно.
— Нейно кралско височество, самата тя, от кръв и плът! — възкликна той, изпълнен със сарказъм. След това измъкна куфара си от гардероба и го отвори. — Ти ли го нареди?
— Да — отвърна тя тихо. — Една добра съпруга подрежда куфара на мъжа си. Нали ти ме научи?
Той не се обърна, но раменете му потръпнаха, като че ли искаше да се защити срещу нещо.
— Хайде! Нека да сложим край! Искам да се върна, най-после в къщи!
Тя се изправи като вдървена.
— Потърсиха ли те днес заговорниците? — попита той, когато бяха вече в коридора.
— Да.
Той я спря с ръка.
— Виж какво, чувствам се отговорен за тебе. Страхувам се да не открият, че си истинската принцеса. Сигурно пак ще опитат да те убият.
— Тук има хора, които ме охраняват. Хора, за които не съм само товар, както за тебе.
Той я погледна втренчено. Дъхът й секна, той изглеждаше така, като че се готви да я целуне!
— Сигурно. Ти ще се чувстваш добре. Отново си в родината си, ще седнеш отново на златния си трон. Златен е, нали?
— Само позлатен.
— Жалка работа. Хайде, детенце! Да вървим на нашата последна съвместна вечеря!
Беше й невероятно трудно да играе отново ролята си на непоносима американка. А трябваше да чакат и онзи несръчен келнер, който щеше да разлее супа в скута на Джей Ти.
— Посолството е организирало за тебе обиколка на града. Беше ли интересно?
— Видях една страна, която като че ли все още е застинала в миналия век. А на някои места бих казал дори, че живее още в осемнадесети век! Освен колите на американците, най-новият модел, който видях е от 1929 г., един студебейкър! Чешми няма! Хората мъкнат вода от реката. Мога да разбера, че има все още такива неща в някоя бедна, развиваща се страна, но тук имате толкова училища, имате достъп до всичка модерни медии!
— Но нямаме пари. Страната ни е бедна. Единственото ни подземно богатство е ванадият. Единственият ни източник на доходи е туризмът, но при условие, че светът не воюва.
— Нали виреят лози. Единственият ви истински проблем според мене е липсата на вода. При тази суша…
— Да, правихме молебени за дъжд.
— А да сте помислили така, между молебените, за язовири, кладенци и напоителни системи?
— Нали ти обясних вече, че тези неща не са по силите ни.
— Как можеш да го кажеш! Непосилни! Две трети от мъжете ви седят по цял ден из кафенетата, пият лошо вино и си замезват с козе сирене. Ако тези мъже започнат да работят, убеден съм, че за страната ви има спасение!
— Така. Вече ни нарече страхливци, а сега сме и мързеливци, така ли? — Арайа се задави чак от гняв.
— Ами може и така да го кажеш, важното е, че приляга.
— Да, нали? А вашата страна е, разбира се, по-добра, нали можете да правите бомби!
— А твоите хора са толкова миролюбиви, че отвличат собствената си принцеса, и искат да я застрелят!
— А вие не застреляхте ли Абрахам Линкълн?
— Това е било преди близо сто години. Но мисля, че трябва да приключим тази дискусия! Ще ми се да хапна веднъж спокойно в този град, без тези вечни кавги!
Започнаха да се хранят мълчаливо. Но само след няколко залъка се появи въпросният келнер и разсипа въпросната супа по сакото на Джей Ти. Избухването този път бе съвсем истинско:
— До гуша ми дойде и от теб и от тази проклета страна! Тази нощ каца за зареждане един транспортен военен самолет! Връщаме се с него! — той сграбчи Арайа за ръка и я повлече след себе си по стълбите.
— Това беше съвсем несполучлива забележка — укори го тя, като влязоха в стаята си. — Ланкония няма възможност да зарежда с бензин военни самолети, независимо на коя страна принадлежат. Ние сме неутрални!
Той не каза нито дума. Взе двата й куфара и изскочи от стаята. Плесна сто долара пред портиера и подсвирна на едно такси.
— За летището! — излая Джей Ти и набута Арайа на задната седалка.
— Можеше поне да се преоблечеш — забеляза тя меко. — Целият си в супа!
Джей Ти не отговори, беше забил поглед през прозореца и гледаше упорито навън. Арайа се почуди какво ли мисли.
За нея той беше последната връзка към свободата, на която се бе радвала в Америка. Може и да успее да забрави Джей Ти и неговите ласки. Ще си спомня само за онзи грубиян без маниери, който на острова й хвърляше риба в скута и й крещеше по повод и без повод.
— Пристигнахме.
Арайа се качи мълчаливо в самолета. На борда я очакваше мистър Сандерсън с цял куп документи. След като самолетът излетя, Сандерсън им обясни по-нататъшните им действия. Малко след като отминат
