кажеш: „Ти ще прекараш остатъка от живота си в моята забравена от Бога страна, съкровище. Ще трябва да се откажеш от семейството си, от морето и от всичко останало в Америка, за да се кандилкаш в някаква разкапана каляска и да махаш с ръчичка на моите поданици, които ще те мразят, защото си американец!“ Ти точно това очакваше от мене, така ли е?
— Никога не съм преценявала тези неща. Мислех само за своята страна.
— Мислела си само за себе си и своите цели! Американец съм и ще си остана американец! Не желая да живея тук, не искам да бъда някакъв крал-марионетка! Няма да се откажа от свободата си заради някакъв златен кафез. Още днес си заминавам! Всичките ти договаряния с армията не ме засягат. Бракът ни ще бъде анулиран, щом стигна в къщи! Ще си свободна и можеш да си намериш някой полуидиот и да го направиш крал. — Той я хвана грубо за ръката. — Хайде, давай да свършваме!
Арайа беше като парализирана, имаше чувството, че ще се счупи на две. Вървеше като сомнамбул до него.
В ресторанта на хотела той обяви с леден тон:
— А сега мисля, че трябва да започнем да се караме.
— Но аз нямам намерение да се карам! — отвърна тя гордо.
— Ах, ето я отново принцесата! Сигурно ти е било страшно неприятно да се правиш на американка. Сега си отново същата глезла, която срещнах на острова. Дали не трябва да ти сторя поклон? Или да ти целуна ръката? Милейди, та вие заслужавате Оскар за вашите театрални постижения в Америка! Сигурно ще разказваш на царствените си роднини какви глупаци сме били и аз, и приятелите ми, като приемахме за чиста монета всичко, което ни разиграваше! Няма ли да имитираш Бил, Доли и останалите пред целия са синьокръвен род, и да им се подиграваш? Ще разказваш ли на новия си съпруг за всичките еротични номера, които трябваше да разиграваш, само за да се добереш отново до страната си?
Чувствата, които вълнуваха Арайа, се сменяваха бързо, като във вихрен калейдоскоп. Отначало беше объркана, след това наскърбена, накрая изпитваше само желанието да се защити някак.
— Обичам страната си така пламенно, както ти твоята. Понякога се налага човек да прави неща, които не са му по сърце.
Той я изгледа мрачно.
— Само че ти изгуби тази игра. Връщам се още днес в Америка и ще поискам веднага да анулират нашия брак. Корабостроителниците във Уорбрук няма да ти паднат в ръчичките!
Арайа не разбра за какво говори, но по-скоро би си прехапала езика, отколкото да допусне той да забележи това.
— Ще мога да се справя и без тях.
— Ще ти се наложи, миличка!
— Знаеш, че обръщението трябва да бъде: Ваше кралско височество! — заяви тя високомерно.
Той понечи да отговори нещо, но млъкна, защото келнерът беше дошъл при тях.
Арайа започна да дъвче, като че ли държеше дъвка в устата си.
— Значи предпочиташ онази дебела гъска Хедър Адисън пред мене? — заяви тя високо, за голямо удоволствие, на слухтящия келнер.
— Бих предпочел всяка друга пред тебе! — отвърна той страшно сериозно. — Ти си не само лъжкиня и алчна за пари котка, но си и най-жалкото същество, което съм имал в леглото си!
Очите на Арайа се напълниха със сълзи.
— Наистина ли? — прошепна тя.
— Наистина.
Тя бавно се надигна и излезе от ресторанта. Да, майка й имаше право: човек не може да има доверие в хората от неговата класа. В този миг съжаляваше безкрайно, че се беше чувствала толкова добре в негово присъствие. Беше й вдъхнал живот, както никой друг. Успя дори да я накара да плаче!
Посланикът й бе показал на картата по какъв път трябва да върви, за да стигне до някаква местност, широко известна на хората от града. Тя свърна по една странична улица, която се задънваше до някаква мръсна козя пътека, извиваща нагоре към планината.
Не беше обута в подходящи обувки, но движението я поободри и тя крачеше твърдо напред.
Стресна се, когато иззад един храст изскочи някакъв мъж и препречи пътя й. В уплахата си тя дори го поздрави по име, беше третият секретар на краля, човек, когото тя обикновено почти не забелязваше. Никога не би допуснала, че е негодник.
— Мисис Монтгомъри, бихте ли дошли с мен, моля?
— Ще ти се, така ли, негодяй такъв! — каза тя и се обърна в обратна посока, но зад нея изникна друг мъж и й отряза пътя за бягство. Шефът на кухните…
— Това не е молба! — Той я хвана за рамото и я поведе. Арайа протестираше с пълен глас, но в тази пустош нямаше кой да я чуе.
Заведоха я до колибата на някакъв козар, там я очакваше главният хофмаршал. Арайа едва прикриваше своето възмущение. На този тук човек дядо й винаги бе имал безусловно доверие…
Той не се опита да скрие причината, заради която бе доведена тук.
— Мисис Монтгомъри, искам да ви направя една оферта.
Двадесет минути по-късно Арайа се облегна назад на стола си.
— Значи вие желаете да се представя за вашата принцеса, правилно ли разбрах?
— Съвсем за кратко, разбира се. Страхуваме се, че вестта за отвличането на внучката му, ще убие краля. Той е стар, с болно сърце, няма да може да понесе такова известие. От вас не се иска да правите нищо, само ще живеете в покоите на Нейно кралско височество и ще се показвате от време на време на прозореца. Ще пуснем слух, че сте болна и не можете да напускате стаята. Когато дойде някой да ви види, ще се преструвате на болна. Но през по-голямата част от времето ще можете да си четете, да слушате плочи или каквото там обичат да правят американците.
— Ясно. Значи ще трябва да живея в няколко само стаи като пленница. И каква ще ми бъде ползата от всичко това?
Главният хофмаршал стана забележимо по-резервиран.
— Ще помогнете на един високопоставен човек, нашата страна има нужда от вас!
— И пак искам да попитам: каква ще ми бъде печалбата от тази история?
Очите на мъжа мрачно просветваха.
— Ние сме бедна страна.
— Има и други начини на заплащане, не са само парите. Какво ще кажете за една титла? Аз например бих станала с удоволствие херцогиня.
Мъжът вдигна ръце, като че искаше да се предпази:
— Херцогският сан е наследствен, тази титла не се раздава. Някаква длъжност в двора, това би било възможно. Тогава ще се обръщат към вас с „господство“, нещо като вашето „мистрис“.
— Господство? — възкликна тя. — Ами вие знаете ли какво означава „мистрис“? Това е… Моят мъж има „мистрис“, любовница. Не искам да се обръщат към мене с „мистрис“!
— У нас това е почетно звание.
Тя се надигна.
— Мисля, че ще е по-добре да си вървя. Беше ми приятно, че се запознахме. Но няма да стане. Не желая да кисна цели седмици в някакви мърляви помещения и да се правя на болна.
— Добре. Какво би ви накарало да приемете?
Арайа поразмисли малко и отново седна.
— Ами ето. В момента ние с мъжа ми нещо не се разбираме много-много. Бих приела да се правя за малко на принцеса. Само ми кажете какво да говоря и как да се държа. Може пък да успея да завъртя главата на някой от вашите херцози. А като се върне истинската принцеса, мога пак да остана, ако се омъжа за херцог. А може дори и за някой принц, нали така!
Главният хофмаршал не можеше да скрие потресението си.
— Това е, или приемай, или зарежи всичко, приятел! — каза Арайа и се надигна. — Всъщност кой знае за тази работа, дето сте я намислили? Ами ако някое птиченце вземе, че изпее нещо на болния крал? Или на американския посланик?
Хофмаршалът излезе от стаята и се върна само след няколко секунди с лейди Верта, първата придворна
