подкрепил? Разбира се, тя ще се появи на празника в сини джинси! Арайа се усмихна, като си представи старата си леля Софи в джинси.
— Но вие изобщо не ме слушате! — изсъска гневно царедворецът.
Арайа отново преглътна хапливия си отговор. По-рано този човек бе за нея олицетворение на бащинска доброта. Чувала бе, наистина, че извън двореца не го обичат много-много. Имаше оплаквания, че бил несправедлив и жесток. Но Арайа винаги беше отминавала тези доклади като преувеличени. Той беше винаги толкова скромен и любезен, Арайа допускаше, че това са само приказки на злостни завистници. Но сега вече тя виждаше не само лъскавата му фасада, но и противното му държане към подчинените. Зарече се добре да го проучи.
Той продължаваше да изрежда безкрайните си „бива“ и „не бива“.
— За тази принцеса никакви удоволствия ли не се предвиждат? — запита Арайа с най-невинния си „американски“ тон. Тя се зарадва, като го видя как целия се наежи. — Искам да кажа — продължи Арайа — тя няма ли си приятел? Кога се срешат да се понатиснат?
— Граф Джулиън… — хофмаршалът тежко пое дъх — граф Джулиън никога не се натиска! Беше истинска сполука, че го избраха за съпруг на Нейно кралско височество. Когато се срещнете с него, никога няма да оставате насаме. Никога! Държането ви трябва да бъде безупречно!
Арайа продължаваше да гледа през прозореца на колата. Започваше да изпитва съжаление към тази клета принцеса, за която нямаше отърваване от безкрайните задължения. Но ще видят те! Америка бе променила много неща в нея. Скоро ще завее свеж вятър в този дворец!
Лейди Верта беше начертала на Арайа план на двореца, като й обясни, че и хофмаршалът ще се опита да я разведе из колкото се може повече помещения. Бяха пуснали слух, че след завръщането си от Америка принцесата е заболяла от грип и ще остане в някаква частна клиника в Австрия, за да се възстанови. Никой не знаеше, кога ще си дойде, говореше се дори, че е умряла.
Хофмаршалът хукна напред да я разведе из двореца, но Арайа многозначително се изкашля. Осъзнал вината си, той поизчака и тръгна на три крачки след нея. Непрекъснато й нашепваше някакви обяснения, но тя не го слушаше. По стълбището на равно разстояние един от друг стояха кралските гвардейци. Трябваше да издържат по осем часа, без да мръднат! По-рано Арайа изобщо не се беше замисляла за тези хора, но сега знаеше какво значи да чакаш. Реши, че ще направи нещо за гвардейците.
Шепотът на хофмаршала ставаше все по-настойчив, колкото повече приближаваха към апартаментите на принцесата. Изпънала до болка рамене, тя прекрачи прага на стаите си. Гласът на придворния постепенно затихваше и съвсем замря, когато охраната затвори вратите зад гърба им.
Четири придворни дами и две камериерки потънаха в дълбок реверанс. Всичките бяха по-възрастни жени. Избирала ги беше майката на Арайа.
— Добре дошли, Ваше кралско височество! — извикаха те в нестроен хор.
Арайа им кимна, но не отвърна на поздрава. Колко малко знаеше за тези жени! Майка и я бе учила, че не бива да води доверителни разговори с персонала.
— Оставете ме сама! — заповяда Арайа. Жените се спогледаха въпросително. Лейди Верта излезе напред и каза:
— Ще желае ли Нейно височество да вземе баня?
Арайа я изгледа с такъв поглед, че жената набързо отстъпи отново назад.
— Не разбрахте ли какво казах?
Жените напуснаха салона и Арайа изпусна въздишка на облекчение. Дръпна воалетката от лицето си и се огледа. Собствената й стая. Беше поръчала — въпреки възраженията на майка си — да я мебелират цялата в жълто. Тапетите и завесите бяха от копринено моаре. Единадесет драгоценни маси бяха поставени на различни места из помещението. В един от ъглите беше подреден чаровен кът за разговори с три крехки стола и малка кушетка. На пода грееше огромен килим „Обюсон“ в синьо, бяло и златисто. По стените Арайа бе накарала да закачат само портрети на жени — тя старателно бе преровила целия дворец, за да издири най-ценните. Тук беше и любимото й писалище — елегантно творение от позлатен бронз и махагон. Всеки един от предметите върху бюрото — ножът за разрязване на писма, писалката, стойката за документи — представляваше истинско произведение на изкуството. И цялата тази красота години наред Арайа беше възприемала като нещо съвсем естествено и неизменно дадено.
Зад Жълтия салон беше спалнята, цялата в бледо, почти неуловимо морскозелено. Стенописите бяха от повече от век, рисувани за друга една кралица. Бяха представени сцени от някаква приказна гора с еднороги ликорни и горски духове. Леглото беше правено специално за кралица Мария-Аугуста. Разправяше се, че шестима майстори работили в продължение на две години над великолепните резби на колоните.
На едната стена на спалнята имаше редица от замаскирани врати — те водеха към гардеробите, всеки един от тях голям поне колкото спалнята й в Ки Уест.
В първия гардероб бяха дневните рокли и костюми. Стотици ръчно бродирани, копринени блузи, цял строй от изящни, шити по поръчка костюми и цветни облаци от копринени рокли.
Арайа взе една от закачалката и се загледа с неодобрение в рязко вталения корсаж. „Няма едно нещо, което да пада свободно!“ — въздъхна тя. Но нежният допир на коприната все пак й достави удоволствие.
Във втория гардероб блестяха балните й рокли и натруфените скъпоценни одежди за официални случаи. Всяка рокля беше поставена в специално шит памучен калъф с прозрачна горна част, за да се избират по- лесно.
Третият шкаф беше пълен с неизбежните аксесоари — шапки, ръкавици, чанти и чантички, обувки, шалове… Цяла стена от този шкаф беше наредена с бельо: пликчета и ризки, нощници и пижами, и тези тягостни ластични корсети… Арайа изкриви лице в гримаса и продължи по-нататък.
В четвъртия долап бяха прибрани зимните й дрехи — кожите й и топли пухкави вълнени неща. Зад едно от огледалата беше сейфът за скъпоценности. Арайа не можа да устои — отвори огледалото като стенна вратичка и нагласи внимателно цифровата комбинация. В стената се разкри цяла редица от облицовани с кадифе чекмедженца. Червеното кадифе — комплектите. Колиета, гривни, обици… Черното кадифе — пръстените, жълтото кадифе — часовниците, зеленото кадифе — брошките. Чекмеджето с бяло кадифе бе определено за диадемите от перли, диаманти, рубини и смарагди…
С нежна усмивка Арайа отваряше чекмедже след чекмедже. Всяка скъпоценност имаше своя история, всяко едно от тези прекрасни украшения е било някога притежание на друга жена. Арайа беше наследила всичко, защото тя беше бъдещата кралица.
Тя уморено затвори сейфа и оправи огледалото над него. Отвън се разнесе шум от стъпки. Арайа излезе от гардеробната и се озова лице в лице с лейди Верта.
— Много добре. Виждам че се запознавате с гардероба на принцесата.
Арайа не възнамеряваше да позволява на тази жена повече волности.
— Как се осмелявате да влизате в покоите ми без разрешение? — възкликна гневно тя.
Лейди Верта остана за миг слисана, но бързо се съвзе:
— Не е нужно да играете театър и пред мен. Аз зная коя сте. Трябва да поговорим за довечера. Граф Джулиън е тук.
— Не желая да говоря за каквото и да било с вас.
И Арайа се отправи към вратата на салона.
— Почакайте за малко! — извика лейди Верта и хвана Арайа за ръката.
Арайа цяла потръпна от чуждия допир. Сега вече тя не беше жената, която играе на принцеса. Тя беше самата принцеса.
Лейди Верта отстъпи стресната, но пак повтори:
— Ние трябва да поговорим за това! — Гласът й беше неузнаваемо омекнал.
— Повикайте моите придворни дами! — заповяда Арайа и й обърна гръб. — Искам да се преоблека за вечерята.
Арайа избра дълга бяла рокля, закопчана по врата, цялата обшита с хиляди перли. Лейди Верта й подаде обиците с дълги висулки с диаманти, като направи всичко така, че Арайа да не види къде е сейфът. Явно се страхуваше, че американката може да открадне нещо.
— Толкова се радваме, че сте отново здрава, Ваше кралско височество! — побързаха да заявят останалите три придворни.
